Не трябваше да оставя поканата, но мислеше, че ако може поне веднъж да танцува с него, би била доволна до края на живота си. Въпреки че не можеше да си представи как един танц би бил толкова задоволителен, колкото целувката му.
– Не познавам никой като него, папа – прошепна тя тихо. – Понякога мисля, че ще разбие сърцето ми. Не нарочно, защото той не знае как се променят чувствата ми, но все пак ще го разбие. – Тя погали ръката му. – Чудя се ти обичаше ли мама? Ако си я обичал, как понасяше, когато нея вече я нямаше? Мисля, че това най-много ме тревожи. Толкова свикнах да бъда с него, че не съм сигурна как ще оцелея, когато той вече не е ежедневна или по-точно нощна част от живота ми.
Тя притисна буза към опакото на ръката му. Щеше да намери начин да оцелее.
* * *
Катрин беше решила, че ще бъде забавно да доведе сина на Уини – Уит, на Голямото изложение. Уини също беше пожелала да дойде. Беше настояла, всъщност, убедена, че репутацията на Катрин би била непоправимо съсипана, ако бъде видяна на публично място без придружител, а след като Уини беше омъжена, щеше чудесно да изиграе ролята.
Бяха пристигнали в Хайд парк скоро след закуска и се бяха наредили на опашка. Беше ден за евтини билети – денят, в който входът струваше само един шилинг и имаше повече обикновени хора, отколкото от елита. Синината на Уини почти беше изчезнала, но тя все още не искаше да се среща с някой, когото познава. Мислеше, че е по-малко вероятно да срещне познат, ако дойдат днес.
В сградата от желязо и стъкло, позната като Кристалния дворец9, на площ от двайсет и шест акра бяха разположени изложения с почти изумителни експозиции. Те бяха особено впечатляващи за четиригодишно дете. Зашеметяващият стъклен фонтан в центъра на сградата беше накарал очите на Уит да се разширят и Катрин трябваше да го държи здраво за ръката, за да му попречи да се покатери по него.
Сега, три часа по-късно, Уит беше отегчен и кисел, защото беше уморен. Катрин го беше носила известно време, надявайки се да види по-голяма част от изложението, преди да бъде принудена да си тръгне, но вече беше започнала да чувства ръцете си не по-малко уморени, отколкото Уит усещаше краката си. Катрин разбираше защо Кралицата беше идвала пет пъти. Беше невъзможно да се види всичко с едно идване.
– Уит става все по-нервен. Мислиш ли, че трябва да си вървим? – попита Уини.
Катрин усети недоволството в гласа ù и се зачуди дали напускането на изложението, или връщането у дома причинява разочарованието на Уини.
– Защо не продължим още малко? Наистина бих искала да видя диаманта Кохинор10.
– Мислиш ли, че наистина е толкова поразителен, колкото казват?
– Всичко друго, което видяхме досега, беше.
– Дори хората – прошепна Уини. – Виждала ли си някога такава група? Те са от всички краища на света. Всеки път, щом се огледам... Боже мой!
Уини беше станала мъртвешки бледа.
– Какво има? – попита Катрин.
– Клейборн идва насам – тя стисна очи. – Знаех си, че не трябваше да говорим за него в градината на лейди Шарлот онзи ден.
Катрин се завъртя. Наистина беше Клейборн с Франи. Беше очевидно, че вървят в тяхната посока, сякаш Катрин и нейната група са част от изложението и трябва да бъдат разгледани. Тя усети тръпка на очакване. Беше в безопасност тук с толкова хора и с Франи до него. Нямаше да я изкуши с порочни мисли за целувки. Щеше да бъде много официална, много подходяща среща.
– Не му обръщай внимание – каза Уини, забивайки пръсти в ръката на Катрин.
Да не му обръща внимание? Как би могла, когато той изглеждаше толкова изключително красив в тъмносините си сако и панталони. Вратовръзката му също беше синя, но ризата и жилетката му бяха сиви и подхождаха на сребристосивите му очи. С едната си ръка, облечена в кожена ръкавица, държеше черния си цилиндър и бастунче. Тя знаеше на какво е способно това бастунче. То беше почти толкова опасно, колкото и собственикът му.
– Няма да се отнеса към него с грубост, която не е заслужил. – Катрин усещаше ужасения поглед на Уини върху себе си, но отправи усмивка към Клейборн. Чудеше се как най-добре да се справи със ситуацията, без да накара Уини да заподозре, че с Клейборн споделят нещо повече от случайно познанство. Трябваше да се досети, че Клейборн държи ситуацията под контрол.
– Лейди Катрин Мабри, доколкото си спомням – каза той лениво с намек за закачка в очите, която се съмняваше, че Уини забелязва. Подозираше, че тя се страхува от него толкова много, че не би вдигнала поглед по-горе от вратовръзката му. – Пътищата ни се пресякоха веднъж на бал преди години, но не вярвам да сме били официално представени. – Той се поклони леко. – Аз съм Клейборн.