– Да, спомням си този бал. Беше преди години. Каква изненада да ви видя тук днес.
– Чух от добър източник, че Голямото изложение не трябва да бъде пропуснато.
– Предполагам, че за него ще се говори в идните години. – Тя се обърна към Уини. – Херцогиньо, позволете ми да ви представя Лушън Лангдън, граф Клейборн.
Пръстите на Уини все още бяха забити в ръката ù и Катрин усещаше как Уини трепери. От какво се страхуваше? Мъжът не беше направил нищо застрашително.
– Милорд – каза Уини кратко и Катрин се усъмни, че Клейборн е пропуснал грубостта в тона ù, но все пак не изглеждаше разтревожен от него.
– Ваша светлост – отвърна той. – Позволете ми да ви представя мис Дарлинг! Позната.
Франи беше облечена почти както и предишната вечер. Роклята ù беше бозавосива, сякаш не искаше да привлича внимание към себе си. Дори шапката ù имаше много малко цвят, сякаш беше в късен етап на траур.
– Да, точно така, сигурна съм – каза Уини надменно и подозрително.
Клейборн присви очи и Катрин беше сигурна, че се е обидил. Беше едно да оскърбят него, но да оскърбят жената, която обичаше...
– Отдавна ли сте тук? – попита Катрин, опитвайки се да компенсира неучтивостта на Уини.
– Не, не отдавна. Мис Дарлинг искаше да минем бързо и да види, колкото може повече. Аз предпочитам по-спокойно оглеждане. Какво препоръчвате вие?
– Смятам, че е невъзможно да се види всичко с едно идване. А поне като вървите бавно, виждате всичко с повече подробности.
– Точно както мислех и аз.
Уит започна да се клати върху нея, а късите му крачета ритаха задника ù и бедрото ù.
– Хайде тръгвай!
Катрин го пусна долу, преди ръцете ù да откажат.
Клейборн мигновено клекна пред него.
– А кой сте вие?
Уини ахна.
– Граф Уитсън – каза Уит, подражавайки надменния тон на майка си. Колкото и да беше малък, вече разпознаваше разликата в класите.
– Знаете ли, че ето там има лимонада, сладкиши и близалки? Искате ли да купите за вас и за майка ви? – попита Клейборн.
Уит кимна ентусиазирано. Умората му внезапно беше излекувана.
– Протегнете ръка! – нареди Клейборн.
Уит я протегна.
– Свийте я! – Клейборн показа, затваряйки своята в юмрук. После щракна с пръсти. – Отворете ръка!
Момчето го направи и очите му се разшириха към пенито, което лежеше в дланта му. Уини отново ахна.
– Хмм. Не съм сигурен, че е достатъчно – каза Клейборн. Погледна към Франи. – Какво е мнението ви по въпроса, мис Дарлинг?
– Определено е недостатъчно. Мисля, че се нуждае поне от шилинг.
– Подозирам, че сте права – той се обърна отново към Уит. – Затворете ръка около монетата и кажете: „Моля, сър, може ли да получа повече?“.
Уит стисна в ръка монетата.
– Моля, сър, може ли да получа повече?
Клейборн щракна с пръсти. Уит отвори ръка и очите му се разшириха още повече. Пенито беше изчезнало. Монета от шест пенса лежеше в ръката му.
Франи чукна Клейборн по главата.
– Глупав мъж! Това не е шилинг.
Катрин осъзна, че играят и се зачуди колко често са работили заедно за нещо подобно. Така ли обираха хората? Дали това изпълнение беше остатък от детството им? Изглеждаха толкова естествено, толкова удобно един с друг.
– Напълно сте права, мис Дарлинг. Какво ли си мислех? Да опитаме ли още веднъж, лорд Уитсън?
Ухилен широко, Уит поклати глава нагоре и надолу, после затвори дундестите си пръстчета върху монетата.
– Моля, сър, може ли да получа повече?
– О, да, сър, мисля, че може – каза Клейборн, щракайки с пръсти.
Уит отвори юмрук и се похвали:
– Вижте! Шилинг!
Катрин осъзна, че Уит не беше единственият с широка усмивка. Уини също се усмихваше, сякаш грижите ù бяха изчезнали толкова лесно, колкото и монетите.
– Как го направихте, милорд? – попита Катрин.
– Магия.
– Да, виждам. Но каква е тайната?
– Боя се, че не мога да ви кажа. Това ще развали удоволствието.
– Ваша светлост, може ли да заведа сина ви, да вземем нещо освежително? – попита Франи.
Уини кимна с глава, после каза:
– Ще дойда с вас.
Катрин изгледа как тримата тръгнаха бавно към бюфета.
– Вероятно трябва да идем с тях.
– Вероятно – каза Клейборн, предлагайки ръката.
Щеше да бъде грубо да я пренебрегне, затова тя постави длан върху нея.
– Осъзнавате ли, че създавате скандал, като водите Франи с вас без придружител?
– Мили боже, Катрин! Ние израснахме, като спяхме заедно, сгушени един до друг. Наистина ли мислите, че имаме нужда от придружител?
Катрин беше разтърсена от неочаквана ревност и си представи как не само невинно се гушкат.
– Приличието е всичко.