– Много добре, но тя е почти на трийсет. Не е ли това вълшебната възраст, когато една жена вече не се нуждае от наглеждане?
– Толкова ли е голяма? Не изглежда. Но все пак, ако ви виждат заедно на обществени места, хората ще допуснат, че ви е любовница.
– Никога не съм спал с нея.
Катрин беше изненадана от облекчението, което я заля с това неуместно признание.
– Смятате ли да носите знак на гърба си, който да го съобщава?
– Вие сте тази, която предложи да правя нещо заедно с нея.
Той не си даде труда да прикрие нетърпението си.
– Допусках, че ще имате достатъчно здрав разум да осъзнаете, че ви е нужен придружител.
– Тогава няма никаква надежда. Ще трябва да прекараме остатъка от деня с вас и херцогиня Евъндейл, която като омъжена жена може да служи като нейна придружителка, за да спаси репутацията на Франи.
Катрин присви очи към него. Струваше ù се, че току-що ù е изиграл някакъв номер, за да бъде включен в компанията ù.
– Ако не знаех добре, щях да помисля, че сте уредили нарочно срещата, като умишлено не сте довели придружител, за да се почувствам задължена да защитя репутацията на Франи.
– Значи ли това, че съм негодник, защото се наслаждавам на компанията ви?
– Вие сте негодник, просто защото сте негодник.
– Допускам, че не мога да отрека това. Но Франи се учи от подражание. Мислех, че ден, прекаран близо до вас, ще ù бъде от полза.
– Значи срещата ви днес е урок, а не разходка, по време на която да се наслаждавате на компанията ù. Това осуетява целта.
– Как би могло да осуети целта, когато води вас и мен една стъпка по-близо до получаването на това, което всеки от нас желае?
Вниманието на Катрин беше привлечено от топуркащи стъпки. Уит се приближи, държащ близалка.
– Сър, ще дойдете ли с нас сега?
Клейборн клекна.
– Желаете ли да дойда?
Катрин беше удивена от разбирателството му с детето.
– Да, сър.
– Виждали ли сте слон?
Уит поклати глава.
Клейборн протегна ръка с шапката и бастунчето си и ги подаде на Катрин.
– Нещо против?
Тя ги взе. Клейборн се обърна към Уит.
– Елате тогава, милорд! – Той вдигна Уит на раменете си и момчето отново изписка, а близалката му се изгуби в гъстата къдрава коса на Клейборн.
Когато Уини и Франи се присъединиха към тях, всички тръгнаха заедно, като Клейборн ги водеше. Той изглежда знаеше къде отиват, а дори да не знаеше, ангажираше вниманието на Уит, което позволи на Катрин да се наслаждава малко повече на изложението.
Или щеше, ако вниманието ù не беше съсредоточено върху Клейборн.
Хрумна ù, че за първи път го вижда през деня. Благодарение на светлината, която се изливаше от стъклените тавани и прозорци и го осветяваше, той изглеждаше по-малко заплашителен. Тя знаеше, че той е висок, но сега някак изглеждаше по-висок. Знаеше, че е широкоплещест, но сега изглеждаше по-широкоплещест. Той крачеше с увереност и сочеше разни неща на Уит.
Преди никога не можеше да си го представи с деца, а сега не можеше да си го представи без деца. Държеше се джентълменски с Уини и напълно очарователно с Уит. Беше казал на Катрин, че знае номера с монети, но тя никога не си беше представяла такъв, като този, който показа. Дори баща ù можеше да извади монета иззад ухото на някого. Но това, което Клейборн беше изпълнил, изискваше много ловки ръце.
Тя се опита да не мисли какви други чудесни неща могат да правят тези сръчни ръце... с копчетата на роклята на една дама или с връзките на корсета ù. Усети как лицето ù пламва от тези неуместни мисли.
Да го види през деня, буквално ù позволяваше да го види в много различна светлина. Тя се страхуваше (заради сърцето си), че това може да не е добре, защото сега копнееше за нещо, което не можеше да има.
* * *
Голямото изложение беше очарователно, но бледнееше в сравнение с огромния диамант „Кохинор“, в който Катрин и Франи се взираха благоговейно. Беше заключен в кутия, осветявана отдолу с газова лампа. Люк беше заинтригуван от кутията, както и от самия диамант. Но не можеше да задържи вниманието си върху него задълго.
Главата започна да го боли още щом качи момчето на раменете си. Болката се беше усилила в препълненото помещение на слона. Той подозираше, че е заради ентусиазма на момчето, което го караше буквално да подскача нагоре-надолу, като Уит го удряше по главата.
Но той се бореше с болката, защото нямаше намерение да се откаже от миговете, в които гледаше Катрин и Франи заедно. Да говорят и да се усмихват. Чудеше се дали щяха да станат приятели, след като той се оженеше за Франи, дали щяха да излизат на разходки заедно.
Контрастът между трите жени му се струваше интересен. Погледът на херцогиня Евъндейл се стрелкаше наоколо, сякаш тя се страхуваше, че ще бъде нападната всеки момент. Люк мислеше, че тя се чувства неудобно в тълпите, въпреки че реакциите ù бяха по-скоро на човек, който прави нещо, което не би трябвало да прави, и се страхува от разкритие. Катрин изглеждаше наясно с факта, че е наблюдавана. Джим беше там за малко, докато Люк пристигна с Франи. После бяха поели той и Франи, мъчейки се да определят кой следи Катрин. Възможно беше мъжът да не може да си позволи входната такса. Франи беше бдителна, погледът ù блуждаеше, измерваше хората, търсеше лесна плячка. Не че щеше да се възползва. Бяха престанали с обирите, когато старият джентълмен ги беше прибрал от улицата. Но навиците, родени в детството, са трудни за изкореняване.