– Това е като пиенето на уиски – каза тя тихо. – Първата глътка е горчива, втората не толкова. И накрая започвате да оценявате аромата.
– Можете да пиете уиски в уединението на собствения си дом. Нека танцувам с вас тук, в уединението на градината.
Тя го огледа за миг, докато музиката затихваше и друг рефрен започна да се носи над алеите.
– Много добре. Да бъде така, както искате – каза тя тихо.
И той видя в очите ù, чу в гласа ù разочарованието, че е избрал по-лесния път.
– Дори да се представя, няма да мога да танцувам с вас.
– Защо?
– Репутацията ви ще бъде съсипана.
– Може би в началото, но след като ви опознаят по-добре, предполагам, че ще гледат на мен с голяма доза благоговение, като на ясновидец.
– Имате изключително доверие в способността ми да ги спечеля.
– Да. – Тя докосна бузата му с облечената си в ръкавица ръка. – Вие спечелихте мен.
Тя задържа погледа му само миг по-дълго, преди да трепне, сякаш е разкрила твърде много.
– Проклета да сте! – изръмжа той.
После се завъртя на пета и закрачи напред. Как смее тя да го предизвиква? Как смее тя...
Как смее да го кара да съжалява, че не е по-добър мъж?
* * *
Когато се върна в балната зала, Катрин осъзна, че го е притиснала толкова силно и че го е отблъснала.
Трябваше да приеме танца в градината, с радост и благодарност, но се беше уморила от това да се крие, когато беше с него, сякаш връзката им беше срамна. Дори срещата им в Кристалния дворец не мина без заблуда. Бяха се престорили, че са просто случайни познати.
И по-лошото беше, че се чувстваше глупаво да продължава да го кани на събития, на които той нямаше намерение да присъства. Дори сега, знаейки, че той няма да се представи, тя продължаваше да се надява...
– Лушън Лангдън, граф Клейборн.
Обявлението отекна из залата като погребален звън. Сърцето ù биеше ожесточено, когато погледна към стълбите.
И там беше той, стоеше толкова невероятно горд с предизвикателство в позата.
– Боже мой, какво прави той тук? – попита Уини, внезапно озовала се до Катрин, стискайки ръката ù. – Не съм му пращала покана.
– Аз му пратих.
– Какво? Защо? Какво си мислеше?
– Че ме интригува.
Тя проследи как той слиза по стълбите с арогантно изражение, което сега осъзнаваше, че не е нищо повече от уловка. От малък е бил учен как да заблуждава, как да мами, но той не просто прилагаше това, за да получи каквото искаше. Той го обвиваше около себе си като фино ушито наметало, за да се предпазва.
Беше дошъл, за да ù докаже, че не е страхливец.
Лицето му беше неразгадаема маска, точно както онази първа нощ, когато го беше видяла. Сега дебнеше така, както беше дебнал тогава. Предизвикваше всеки да отхвърли правото му да бъде там и сега тя знаеше, че предизвиква тях, защото се съмняваше в собственото си място в света.
Той искаше, нуждаеше се да го приемат като част от тях, защото беше неспособен сам да се приеме.
Докато го наблюдаваше, я порази фактът, че някак, въпреки несъгласията, тя беше започнала силно да харесва този мъж. Че не иска той да пострада. Че не иска той да загуби тази последна част от достойнството си, за което се държеше.
– След като аз го поканих, аз ще го посрещна – каза Катрин и преди Уини да възрази, Катрин тръгна към новия им гост.
Музиката беше спряла при представянето и още не беше започнала отново. Докато Клейборн си проправяше път през залата, хората се отдръпваха, сякаш сред тях минаваше прокажен. Тя знаеше, че Клейборн вероятно осъзнава реакциите, сведените погледи, страха и тревогата. И все пак не се оттегли. Крачеше напред с елегантността на крал, много повече заслужаващ уважение от тези, които го обкръжаваха.
Когато тя приближи достатъчно, той спря. Ако тя не го беше опознала толкова добре, нямаше да разбере какво му коства този момент. Почти цялата му гордост. Той не беше мъж, който да се прекланя, но все пак за нея почти го направи.
Тя направи реверанс.
– Милорд Клейборн, много се радваме, че успяхте да се присъедините към нас тази вечер.
Той се поклони леко.
– Лейди Катрин, за мен е голяма чест да бъда поканен.
– Тефтерчето ми за танци понастоящем е празно, но не е обичайно дама да кани джентълмен на танц.
– Един страхливец не би поканил от страх да не бъде отхвърлен.
– Но вие не сте страхливец, милорд.
Тя проследи реакцията му – прокашля се, но не издаде напрежението си и каза:
– Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен?
– Честта, сър, е изцяло моя.
Тя протегна ръка към него и когато той я пое, тя даде знак на оркестъра. Нотите на валс започнаха да изпълват залата.