– А ако не даде отговори или не може да бъде вразумен?
– Хедърууд е доста голямо имение. Човек може лесно да се изгуби и никога да не бъде намерен.
Глава 17
Каретата спря пред фамилното имение на Клейборн на следващата вечер в много късен час. Слугата отвори вратата.
– Останете тук! – нареди Клейборн.
– Няма да бъда принуждавана...
Той въздъхна нетърпеливо.
– Катрин, вярвате ли ми?
– Вие вярвате ли ми?
– Бих ви поверил живота си – отвърна той.
Боже мой, тя не беше очаквала да ù стовари това бреме. Какво правеше тя тук? Как ги беше довела до този момент?
– Смятам, че нещата между нас ще вървят много по-добре, ако просто обяснявате причините за вашите заповеди – му каза тя. – Не искам да причинявам затруднения, но не искам и да бъда държана в неведение.
– Много добре. Ще пратя повечето от слугите си в селото по две причини – защото искам да са в безопасност, а по този начин ще подобрим вероятността да запазим репутацията ви. Затова искам да останете скрита, докато заминат. Ще останат само икономът и неколцина слуги.
Тя кимна и се настани отново в каретата.
– Ще чакам търпеливо, като добро малко момиче.
Той се засмя тихо.
– Имам чувството, че не сте били добра и за един ден в живота си.
Преди да може да го порицае за тази неправилна преценка за нея, той беше изчезнал. Не беше позволил да бъде видяна в никоя от странноприемниците, в които бяха спирали, за да сменят конете и да купят храна. Той винаги взимаше прекалено количество храна, сякаш имаше да храни няколко души. Ако Евъндейл спреше там, където и те, и ако разпиташе за подробностите, щеше да мисли, че Уини е била в каретата. Уини и Уит.
Щеше да бъде много разгневен, когато откриеше, че е бил измамен.
Катрин чу цвилене на коне и трополенето на колелата на карета и каруца. Допускаше, че слугите ще използват всички необходими превозни средства, за да стигнат до близкото село. Тя нямаше намерение да изгони всички. Но Клейборн беше прав. Там щяха да са в по-голяма безопасност.
Минутите се влачеха бавно. Най-после тя чу шум откъм багажника и предположи, че слугата взима чантите – на Клейборн и нейната. Вратата се отвори и тя извика тихо.
– Добре ли сте? – попита Клейборн.
Тя усети лека ирония в гласа му.
– Да, напълно.
Той протегна ръка.
– Тогава елате!
Тя сложи ръка в неговата, усети как силните му пръсти се сключват около нейните и всичките ù съмнения и грижи се разсеяха. Това беше Клейборн. Той беше преживял много по-лоши неща, отколкото мерзавец като Евъндейл.
Заедно щяха да се погрижат Уини да бъде в безопасност завинаги.
Катрин излезе от каретата. Въпреки че се виждаше само силует, можеше да се каже, че къщата е огромна. Тя постави длан върху ръката му и му позволи да я придружи, а слугата бързаше напред с чантите им.
– При нормални обстоятелства гостите спят в източното крило, семейството в западното. Но тези обстоятелства едва ли са нормални. Наредих слугата да остави нещата ви в спалнята до моята. Искам да сте близо, Катрин, за да съм сигурен във вашата безопасност. Няма да се възползвам.
Последното беше казано тихо, с нотка съжаление. Тя не можеше да отрече, че и тя изпитва малко разочарование.
– Е, не е като да не съм прекарала нощта в леглото ви – каза тя.
Той се спъна и тя се пресегна, за да му помогне да запази равновесие. Когато възвърна стабилността си, той каза:
– Играете много опасна игра, лейди Катрин Мабри.
Твърде късно беше осъзнала този факт. Но нямаше да се оттегли сега. Щеше да направи всичко необходимо, за да постигне целта си.
– Мислите ли, че трябва да използвам фалшиво име, докато съм тук?
– Имате ли нещо предвид?
Бяха стигнали стълбището и се заизкачваха нагоре към вратата.
– Какво беше името ви като дете? Преди граф Клейборн да ви открие? – попита тя.
– Локи. Люк Локи. Бях много сръчен в отключването на ключалки11. Почти всички ние бяхме сираци и не знаехме истинските си имена. Но Фейгън настояваше дори тези, които ги знаеха, да ги сменят. Когато идваха при него, те започваха живота си наново. Е, какво бихте искали да бъде името ви?
Сега, когато зависеше от нея, тя не можеше да измисли нищо.
– Аз нямам умения. Какво бихте предложили вие?
– Харт12. Заради благородното ви сърце, което ни доведе до това приключение.
Той отвори вратата.
– Така ли го виждате? – попита тя. – Като приключение?
– Засега.
Тя влезе във фоайето. Дървеният под блестеше. Бюстове и статуетки украсяваха масичките. По стените висяха картини. Не ги очакваше иконом.