– Казах на останалите слуги, да не се появяват, освен ако не са повикани.
– О! Можехте да го кажете, вместо да ме оставите да си измислям фалшиво име.
Той се усмихна топло.
– Никога не се знае кога може да ви потрябва едно фалшиво име.
– Мисля, че ми се присмивате.
Той стана сериозен.
– Никога не бих ви се присмял, Катрин.
– Не сте ли поне малко загрижен какво ни очаква с Евъндейл?
– Имаме малко време. Няма нужда да се тормозим, докато не настъпи моментът. Нека ви покажа стаята!
Беше както ù каза – точно до неговата. Тя го разбра, защото вратата, разделяща стаите им, беше отворена и се виждаше как слугата изважда нещата на Клейборн. Чудеше се дали е извадил и нейните.
– Предполагам, че не сте оставили слугини – каза Катрин.
– Не. Нежният пол е наречен така неслучайно – той вдигна пръст. – Знам, че вие сте изключение. Ако се нуждаете от помощ за събличането – той прочисти гърлото си, – ще направя каквото мога.
– Ще се справя. Вече бях в леглото, когато прислужницата на Уини дойде да ме вземе. – Тя разпери ръце. – Както виждате, съм облечена възможно най-просто, защото трябваше да се облека, колкото е възможно по-бързо.
– Ако искате да се изкъпете, ще накарам слугата да донесе гореща вода.
– Бих искала – каза тя, – преди да си легна. Точно сега трябва да ви призная, че съм доста гладна.
– Съжалявам, но пратих готвачката в селото. Един омлет ще е достатъчен ли?
Тя се усмихна.
– Напълно. Благодаря.
* * *
Люк знаеше, че трябваше да бъде по-убедителен. Трябваше да настоява Катрин да остане, но стореното – сторено. Той не можеше да отрече, че изпитваше известна гордост (незаслужена, разбира се) да ù показва различни стаи, докато я придружаваше към кухнята. Наследството на Клейборн беше огромно.
Нито можеше да отрече удоволствието, което му носеше възможността да ù приготви омлет, или пък колко се наслаждаваше тя да го гледа от мястото си на голямата маса, където слугите обикновено сядаха да хапнат набързо и да разменят малко клюки. Той смяташе да се изправи срещу Евъндейл сам. Просто трябваше да убеди Катрин да замине. Но не бързаше да го направи.
– Кога мислите, че ще пристигне Евъндейл? – попита тя.
Той усети тревогата в гласа ù. Не мислеше, че е уплашена. Загрижена, може би. Той наля чаша червено вино и ù я подаде.
– Изпийте това! Ще ви помогне да се отпуснете.
Тя го изпи, без да спори. О, да. Тя изобщо не беше толкова спокойна, колкото изглеждаше.
– Няма да се появи скоро – увери я Люк, припомняйки си един друг случай, в който ù беше приготвил омлет. – Пратих бележка до Джак. Той ще го отрупа с алкохол. Това би трябвало да го забави с ден, а подозирам, че на Евъндейл ще е нужен още един ден поне, за да си вдъхне смелост и да дойде тук.
Той изсипа омлета в чиния, която постави на масата.
– Все още ли не сте усвоили приготвянето на два едновременно? – попита тя с вдигната вежда.
– Боя се, че не.
Тя отряза хапка от омлета и загледа Люк.
– Вие изобщо не се тревожите, нали?
– За Евъндейл? Не. Щях да се чувствам по-удобно, ако вие не бяхте тук.
– Няма да ме убедите да замина и няма да изпия достатъчно вино, за да изгубя разсъдъка си.
– Някога пили ли сте толкова много?
Тя кимна и му се усмихна дяволито.
– В нощта преди Уини да се омъжи за Евъндейл, всъщност. Останах с нея и взехме няколко бутилки от винарската изба на баща ù. На следващия ден бях изключително нещастна. Мислех, че може да ми стане лошо в църквата.
Той ù се усмихна сардонично.
– Имал съм много случаи, в които ми е ставало лошо. – Той отряза парче омлет. – Тя обичаше ли го?
– Мисля, че я беше омаял. Може да бъде доста очарователен. Честно казано, имах основание да вярвам, че има интерес към мен, преди да прехвърли вниманието си към Уини.
Стомахът на Люк се сви и апетитът му изчезна. Щом помислеше за Катрин с мъж като Евъндейл...
– След нощта, когато се появихте на бала, спря да се отбива. – Тя извика изненадано и очите ù се разшириха. – Мили боже, нали не допускате, че е променил решението си, защото бях дръзка, когато вие ме погледнахте?
– Допускам, че е възможно.
– Повече от възможно, бих казала. Той не би искал жена, която да му се опълчва. Изглежда ви дължа повече, отколкото осъзнавам.
– Не ми дължите нищо, Катрин.
– Нашата уговорка не беше такава.
– Както казахте на бала, ние станахме приятели. Затова като приятел, ще ви отърва от проблема с Евъндейл.
* * *
Час по-късно, докато Катрин четкаше косата си след банята, тя си призна, че се е наслаждавала на късната им нощна вечеря в кухнята. Отпускаше се, докато минутите течаха и не толкова заради виното (беше изпила повече, отколкото възнамеряваше), колкото заради способността на Клейборн да я разсейва от предстоящите събития. Бяха говорили за незначителни неща – за дъжда, който беше завалял, докато се хранеха, за изкусно изработените мебели, които бяха в семейството от три поколения, за портретите, нарисувани от най-известните художници. Обеща ù да ù покаже земите си на следващия ден.