Тя се отдръпна от устните му.
– Има ли твои портрети като дете?
– Не.
Понякога той не отговаряше, не защото беше твърдоглав (въпреки че определено беше такъв), а защото когато тя погледнеше в него, виждаше граф Клейборн. Когато той погледнеше в огледало, виждаше самозванец.
– Има ли портрети на внука на графа, преди да влезеш в живота му?
Той ù се усмихна снизходително.
– Опитваш се да намериш нещо в мен, което просто не съществува.
– Значи има.
– В стаята, която старият джентълмен наричаше всекидневната на графинята.
– Ще ми покажеш ли?
– Катрин...
– Моля те! Не се опитвам да докажа, че си Клейборн. Честно. Но старият джентълмен трябва да е видял нещо в теб, така че това е най-близкото до теб като дете.
– Защо би искала...
Тя притисна пръст до устните му.
– Наистина ли искам толкова много?
Той вдигна вежда, карайки я да се засмее, докато извърташе очи.
– Добре. Предполагам, че искам.
Той целуна челото ù, носа ù, брадичката ù.
– Но не искаш нищо, което не съм готов да ти дам.
Харесваше ù това в него – когато не беше толкова мрачен и намръщен, той я дразнеше и я караше да се чувства ужасно доволна, че е с него.
Той се отърколи от нея и ù помогна да се изправи. Заедно започнаха да прибират нещата от пикника.
Изви се вятър и зашумоля в листата на дърветата. Катрин погледна към далечния път и я побиха тръпки по гърба от лошо предчувствие. Тя не знаеше дали я тревожеше перспективата да види истинския граф Клейборн като дете, или нещо по-злокобно.
* * *
Люк беше влизал в тази стая само веднъж и това му беше докарало заслепяващо главоболие.
Старият джентълмен го беше довел тук, за да му покаже портрета и да му обясни как съпругата му е умряла в тази стая от скръб, заради загубата на първородния ù син и на внука ù. Стаята беше изпълнена с тежък цветен аромат тогава, несъмнено остатък от присъствието на графинята и Люк беше приписал на него главоболието си.
Сега стаята миришеше на масло за дърво, но главата му отново започна да тупти, докато гледаше как Катрин прокарва пръсти по лицата от портретите, без всъщност да докосва платното. Тя отстъпи назад.
– Изглеждат толкова щастливи.
– Старият джентълмен мислеше, че са били.
Тя обърна лице към него.
– Мислил ли си някога да пуснеш мустаци?
– Като мъжа на портрета? Не. – С нищо, което направеше, нямаше да заприлича на мъжа от портрета.
– Мога да видя прилики...
– Катрин.
– Знам, че не мислиш, че си Клейборн, но има прилики. Косата, очите... дори брадичката, мисля.
Той поклати глава.
– На колко си бил... е бил той, когато е правен портретът?
– На шест. Бил е завършен точно преди да бъдат убити.
– Защо някой би ги убил? – искаше да знае тя.
Люк нямаше отговор на това.
– Обир, най-вероятно.
– Но момчето? Какво е станало с него?
– Продадено. Качено на кораб. Може би е умряло другаде. Няма как да знаем.
– Просто изглежда толкова странно. И също изглежда съвсем вероятно ти да си...
– Катрин, както ти каза, те са били щастливи. Защо да не помня това? Защо нямам спомени от него или от нея? Ти си била малка, когато майка ти е умряла. Имаш ли спомени от нея?
– Помня я. Смътно. – Тя вдигна поглед към него. – Разбирам логиката ти, предполагам.
– Добре. – Той зарови ръце в косата си, притискайки черепа си, в опит да облекчи болката, която беше започнала да го тормози, като се опита да не се издаде.
– Трябва да се погрижа за някои неща.
– Свободна ли съм да се разхождам из къщата?
– Свободна си да правиш каквото искаш, въпреки че те съветвам да не излизаш. Евъндейл може да се появи всеки момент.
– Няма да напускам тези стени.
Той се приближи и погали с палец устните ù. Искаше да я отнесе до спалнята си и да прекара всеки миг, който им оставаше, като се любят. Но истината беше, че той вече не беше сигурен как да определи връзката им.
Тя беше поискала една нощ да прекара с него. Беше ли достатъчно за нея? За него определено не беше, но беше грешно да иска повече, когато не можеше да ù даде вечност. Беше грешно, когато Франи...
Целуна я бързо по устните.
– Ще се видим на вечеря.
После излезе от стаята, молейки се Евъндейл да се появи, преди да полудее от желание по Катрин.
* * *
Дъждът заваля на стъмване. Вятърът шибаше полето и се чуваше тътенът на гръмотевиците.
Люк стоеше на прозореца в библиотеката, подпрял хълбок на рамката, и се взираше навън в мрака. Мълнии осветяваха земята от време на време.
Катрин седеше в един стол наблизо, положила книга в скута си. Четеше едно и също изречение трети път и все още не разбираше какво се опитваше да каже Джейн Остин. Не беше нещо сложно. Тя просто не можеше да се съсредоточи.