– Да, милорд.
Клейборн я пусна, отиде до бюрото, облегна се на него, кръстоса ръце на гърдите си и срещна погледа на Катрин.
– Не допускам ти да идваш при нас, ние с него ще обсъждаме...
– Няма да те оставя да се разправяш с него сам.
– Не се намесвай!
Тя отвори уста...
– Сериозен съм, Катрин. Това ще бъде като много сложна игра на карти и аз възнамерявам да блъфирам много.
Тя кимна. По коридора се чу тропот на решителни стъпки. Стомахът ù се сви. Тя се оттегли настрани до библиотеките – достатъчно далеч, за да не пречи, но достатъчно близо, за да предложи подкрепата си, ако се наложи. Евъндейл влезе и щом премина вратата, икономът я затвори след него. Катрин усещаше колко е разярен херцогът. Тя също така беше наясно, че Клейборн изглеждаше напълно незасегнат.
Бяха запалени необичайно количество лампи, сякаш Клейборн искаше да вижда ясно противника си или може би искаше Евъндейл да го вижда ясно. За съжаление Евъндейл виждаше ясно и нея.
Той я погледна презрително.
– Трябваше да знам, че вие сте в сърцевината на този фарс.
– Ще се обръщате към мен, не към лейди Катрин – каза Клейборн. Гласът му беше спокоен, а държането му беше като на човек, който не познава страх.
Евъндейл се обърна към Клейборн.
– Не сме сред благородници, сред които трябва да се преструвам на вежлив, затова нека говоря честно. Вие сте нищо. Вие не сте законният граф и аз няма да ви призная за такъв. Тук съм, за да взема съпругата си и нашия наследник. Ще ми ги доведете, и то веднага.
– Първо имам някои въпроси, на които искам да отговорите.
– Аз не отговарям пред вас.
– Защо наредихте да следят лейди Катрин?
– Къде е съпругата ми?
– Отговорете на въпросите ми и аз ще отговоря на вашите!
Евъндейл погледна Катрин, без да си дава труда да скрие лошото си мнение за нея.
– Тя влияе зле на съпругата ми и затова реших, че си струва да я държа под око.
– А причината да се опитате да ме убиете?
– Защото не ви харесвам, нагло псе. Вие сте поквара за аристокрацията. Сега ми доведете съпругата и сина!
– Малко е трудно да изпълня искането ви, понеже те не са тук.
– Лъжете.
– Не съм лъгал, откакто бях на четиринайсет. Претърсете къщата – всяка стая, всяко ъгълче! Няма да ги намерите тук, защото те никога не са напускали Лондон.
– Смятате да ги държите далеч от мен?
– Ако се налага, за да ги защитя. С вас ще се разберем...
Евъндейл отметна глава назад и изкрещя. Ръцете му се свиха в юмруци. Когато отново погледна към Клейборн, яростта, с която беше нахлул в стаята, сега беше десетократна.
– Няма да позволя да отнемете нищо друго, което по право принадлежи на друг!
Той замахна с юмрук и събори една лампа върху стол, замахна на другата страна и запрати друга лампа към завесите. И преди някой да може да реагира, той се нахвърли върху Клейборн.
Лампата от бюрото падна на пода, пръсна се и разля газ и огън. Катрин грабна възглавничка от един стол и тръгна към пламъците, за да ги загаси...
Внезапно пред нея се появиха тъмни очи, луди очи. Без предупреждение. Тя усети заслепяваща болка да се стрелва през челюстта ù и още болка, когато главата ù се блъсна в нещо. С пода, осъзна тя. Усети, че някой я дърпа за ръката, след което чу рев и който я дърпаше, я пусна.
Катрин с мъка отвори очите си и видя Клейборн и Евъндейл да се бият из стаята, а пламъците да танцуват около тях, сякаш бяха в някакъв ужасен кръг на ада. Пламъци. Огън. Трябваше да се изправи. Трябваше да намери помощ.
Тя се изправи с мъка на колене. Стаята се завъртя около нея. Стиснала бюрото, тя се издърпа нагоре. Колко време беше лежала на пода? Тя извика за помощ, но пламъците вече ограждаха стаята, блокирайки пътя ù към вратата и прозорците. Тя помисли да скочи през тях, но полите ù със сигурност щяха да се запалят.
Катрин повдигна полите си, като възнамеряваше да свали фустата си, за да има с какво да гаси огъня и погледна към Клейборн. Той беше притиснал Евъндейл към пода. Удари го веднъж, два пъти...
Евъндейл успя да се освободи от Клейборн. Още нещо се пръсна. Поредната лампа. Катрин издърпа фустата си и започна да удря пламъците, които препускаха нагоре по рафтовете, поглъщайки книги и документи по дървените стелажи...
Боже мой, имаше ли по-неподходяща стая, която да бъде обхваната от огън? Толкова много пламъци пълзяха все по-високо и по-високо. И бяха горещи, ужасно горещи. Сивият пушек, който се издигаше на вълни, ù пречеше да вижда. Очите ù пареха. Дробовете я боляха.