Чу пухтене и погледна през рамо. Евъндейл беше притиснал Клейборн върху бюрото и удряше с юмруци. Катрин взе една стояща наблизо статуетка. Олюля се, като кашляше и дишаше тежко.
Евъндейл се отдръпна от Клейборн и с ужасен блясък в очите я удари отново. Катрин залитна назад и отново се озова на пода. Беше забравила с какъв садизъм Евъндейл се наслаждава на възможността да бие жени.
Клейборн се озъби и се хвърли към Евъндейл, поваляйки го. Главата на Евъндейл се удари в ръба на една ниска масичка и той остана да лежи неподвижен. Клейборн се наведе над него и притисна ухо към гърдите му.
– Жив е.
– Няма откъде да излезем, нито къде да се скрием – извика Катрин.
Изглежда едва тогава Клейборн осъзна опасната ситуация, в която се намираха.
– Насам! – нареди Клейборн. Той дръпна Евъндейл, намести го на рамото си и го вдигна, докато сам се изправяше. С дълги крачки стигна до огнището.
– Какво, по дяволите, смяташ, че ще направим? – извика Катрин. – Ще се изкатерим по комина?
– Не. Ще се спуснем надолу. Вземи лампа!
Тя не вярваше, че има останала здрава лампа, но забеляза една на малката масичка в ъгъла. Грабна я и видя как той направи нещо встрани от огнището – бутна нещо, притисна, дръпна... Тя не можеше да види ясно заради целия този пушек. Из стаята отекна стържещ стон, докато една от големите библиотеки се премести напред, създавайки проход зад стената.
Нещо се счупи. Имаше чувството, че кръвта ù започва да кипи.
– Хайде! Бързо! – Той притисна длан към кръста ù, избутвайки я в тъмния проход.
Лампата освети стълбище.
– Надолу! – нареди той.
– Къде води?
– Аз не... Не знам, по дяволите. Знам само че е безопасно. Върви!
Тя забърза надолу по стълбите. Тук беше хладно и въздухът, въпреки че миришеше на плесен, беше по-лесен за дишане. В дъното стигнаха до тунел.
– Продължавай! – нареди Клейборн.
Тя се промуши под паяжините. Стори ù се, че чува писукане на плъх, но да се изправи срещу плъх беше по-добре, отколкото срещу огъня. Стигна до разклонение в прохода и спря.
– Дръж вдясно! – каза Клейборн.
Тя погледна назад към него.
– Къде води другият?
– Обратно в къщата.
– Определено не искам да отида там.
Тя последва дясното разклонение, както ù каза той. След малко дочу бушуването на океана и подуши соления въздух. Излязоха на брега в мрака. Тъмни облаци плуваха пред луната, но светлината се отразяваше в морето, което бе съвсем наблизо. Дали семейството не беше натрупало състоянието си с контрабанда?
Клейборн пусна Евъндейл на брега, после залитна към един камък. Седна на него и загледа вълните, които покриваха ботушите му, преди да се стрелнат назад в морето. Продължаваше да вали лек дъжд, но това беше най-малката им грижа. Катрин коленичи пред него и вдигна лампата, за да може да вижда лицето му.
– Люк?
– Катрин, откъде знаех? Откъде знаех за прохода ли?
– Не разбирам.
Той поклати глава.
– Не знаех, че съществува. Не знаех, че е там.
– Как може да не си знаел? Някой трябва да ти го е показал.
– Не. Никой не ми го е показвал.
– Предишният граф?
– Не.
Той изглеждаше толкова сигурен.
– Но ти отиде право към изхода. Знаеше какво трябва да направиш.
– Едва след като ти каза, че няма къде да се скрием. До този момент... – Той притисна длани към челото си. – Мили боже, главата ми! Сякаш се опитва да се пръсне.
Дишайки тежко, той отпусна глава назад.
– Ще трябва да се тревожа за това по-късно. Точно сега трябва да решим какво да правим с Евъндейл. И да се уверим, че слугите са в безопасност.
Той се изправи и падна на колене. Катрин клекна до него.
– Люк, плашиш ме.
Той вдигна поглед към нея и обви с длан лицето ù.
– Моето смело момиче.
Наведе се и я целуна. Когато се отдръпна, тя попита:
– Какво ще правим с Евъндейл?
– Ще намерим начин да го убием, без някой от нас да бъде пратен на бесилото.
– Ако това беше намерението ти, защо просто не го остави на огъня?
– Защото искам смъртта му да изпълни определена цел. Нужен ми е жив, за да стане това.
– Не разбирам какво казваш.
– Вярваш ли ми?
– Бих ти поверила живота си.
Катрин внезапно се озова в ръцете му, трепереща и плачеща. Чувстваше се такава глупачка, но бяха живи, Клейборн беше жив и само това имаше значение.
Глава 19
С парчета, откъснати от полите на Катрин, Люк върза Евъндейл и запуши устата му, след като си достави огромното удоволствие да го цапардоса по челюстта, когато видя, че започва да мърда. Люк нямаше намерение да бъде нежен или милостив. Не помагаше и това, че главата му беше започнала да пулсира безмилостно. Той всъщност завиждаше на Евъндейл за безпаметното му състояние.