С голямо усилие намести Евъндейл на рамото си и поведе Катрин обратно към имението. Нямаше пътека, по която да вървят, и теренът не беше много неравен. Дъждът се беше засилил, но Люк не се интересуваше сега от времето. С малко късмет, можеше да намали щетите от огъня върху имението.
– Ако къщата още гореше, не мислиш ли, че щяхме да виждаме огъня в далечината? – попита Катрин.
– Да. Слугите и пожарната команда на селото несъмнено са го потушили.
– Главата те боли, нали?
– Ще се оправя.
– Какво ще правиш с Евъндейл тази нощ?
– Ако имението е още цяло, ще го оставя в избата. Вратата се заключва здраво.
– А след това?
– Ти и аз ще отидем в Лондон. А аз ще се върна за Евъндейл, щом направя някои приготовления. Дотогава най-доверените ми слуги ще го държат затворен и нахранен.
– С какво ще бъдат свързани тези приготовления?
Той изстена и поклати глава.
– Не мога да мисля ясно точно сега, Катрин.
Тя прихвана ръката му, сякаш да го подкрепи.
– Боли те ужасно.
– Никога не е било толкова зле.
Той влагаше всичките си усилия, за да върви. Все още беше смаян от факта, че знаеше за прохода, но когато се фокусираше върху тази мисъл, главоболието му ставаше още по-лошо и той реши, че ако се засили още малко, може да загуби съзнание. Вместо това се концентрира върху ръката на Катрин, която го подкрепяше. Помисли за копринената кожа на тялото ù под неговото, и болката намаля. Опита се да мисли за това колко е хубаво да се любят, да потъне в нея. Болката в главата му намаля още малко, но започна да го боли другаде.
Беше по-добре да се съсредоточи върху вървенето.
Накрая стигнаха до къщата. Изглеждаше невредима, докато не заобиколиха към крилото, където беше библиотеката. Част от нея се беше сринала и беше останало много малко, освен овъглени парчета.
– Милорд! – забърза към него икономът. – Страхувахме се от най-лошото.
Клейборн пусна Евъндейл на земята.
– Какви са щетите?
– Извадихме късмет. Само това крило претърпя някаква истинска повреда. Другото крило и основната част от къщата са невредими и обитаеми.
– Добре. – Люк прекрачи през останките от стена, близо до комина, който беше устоял на пожара. Тайната врата я нямаше. Зееща дупка разкриваше стълбището, което водеше към прохода.
– Беше ли наясно, че този проход съществува?
– Не, милорд – каза икономът. – Съжалявам! Къде води?
– До морето. Попитай другите слуги!
– Моля?
Люк притисна пръсти към челото си.
– Попитай слугите дали някой е знаел за този проход! Трябва да разбера кой ми е казал за него.
– Да, милорд – отвърна икономът и забърза.
Люк се огледа. Старият джентълмен толкова се беше радвал на книгите си, а сега те бяха унищожени. Люк изпита нелогичен гняв към безмисленото унищожение. От миризмата на овъглено във въздуха му се гадеше.
Един звук привлече вниманието му и той се обърна навреме, за да види как Катрин се спъва. Той протегна ръка и я сграбчи навреме, за да не падне.
– Толкова много е погубено – прошепна тя и той усети тъгата в гласа ù.
– Можеше да е по-лошо. Ще се погрижа Маркъс Лангдън да получи средства, за да върне предишната красота на къщата.
– Ти може да не си истинският граф Клейборн, но е очевидно, че си загрижен за мястото.
Той не можеше да отрече, че го е заобичал. Да се откаже от него, щеше да е по-трудно, отколкото мислеше. Но той беше решен да го върне на законния му собственик, главно защото беше заобичал това място. Много неща щяха да се променят с решението му. Включително фактът, че Франи вече нямаше да има извинение да му отказва.
Някой беше поставил високи факли в земята. Пламъците им озаряваха Катрин, и Люк виждаше саждите и мръсотията, покриващи лицето ù. Не, не всичко беше мръсотия. Там, където я беше ударил Евъндейл, се оформяше синина. Люк изпита силно желание да го убие само заради това. Той нежно докосна бузата ù. Странно, но помисли за мъжа, който ще има честта да докосва бузата ù, когато остарее. Той се надяваше този мъж да оценява факта, че силата и красотата ù никога нямаше да остареят.
– Стаите ни вероятно са обитаеми. Добре ще ми дойде една гореща баня.
Тя му се усмихна. Той беше смаян, че след всичко, което бяха преживели, тя все още можеше да се усмихва.
– Много би ми харесало – каза тя.
И той осъзна, че тя му дава позволение да прекара още една нощ с нея.
* * *
Докато водата се плискаше около нея, Катрин помисли, че завинаги ще остане разглезена, що се отнася до банята. Беше просто възхитително да бъде потопена в топла вода, докато се гушеше в мъж, особено когато този мъж беше Клейборн. За щастие ваната беше голяма. Според легендите е била направена специално за мъжете от семейството, защото били високи и обичали да имат повече място около себе си. Тя също така подозираше, че не им е харесвало да се къпят сами.