Мощните му тласъци караха таблата на спалнята да се блъска в стената. Удоволствието заливаше Катрин на вълни. В това имаше лудост, но на нея не ù пукаше. За нея беше важно единствено, че той е изцяло обсебен от нея, както и тя от него.
Тя очакваше всеки път, когато свършваха заедно, да е последният. Всеки път беше дар. Да даваш, да приемаш, да вземаш. Те бяха равни. Ако можеше да му даде нещо повече, щеше да го направи. Вместо това тя яздеше удоволствието, докато стигнаха върха, викайки неговото име. Чуваше как той вика нейното. Усещаше свирепия му трепет и лицето му, заровено в шията ù.
Тя го държа близо, докато се успокоят и после се освободи от тежестта на тялото му. Беше искала да знае какво е да бъде с него. Сега трябваше да намери сили да се откаже от него, да го отстъпи на друга. Да го отстъпи на Франи.
Усети как в очите ù парят сълзи, защото тя нямаше да е тази, която ще споделя радостите и тревогите му. Нямаше да носи децата му. Нямаше да бъде до него, докато той оставяше отпечатъка си върху света. А тя не се съмняваше, че е способен да остави след себе си великолепно наследство. Той беше изкован в огньовете на ада. И всички в Лондон скоро щяха да разберат, че той беше мъж, с когото да се съобразяват.
* * *
Беше вече тъмно, когато каретата най-после пристигна в Лондон. Катрин все още беше облечена в дрехи на прислужница, а и Люк не изглеждаше много по-добре. Той знаеше, че трябва първо да отиде у дома, да се приведе в приличен вид, но имаше един въпрос, за който трябваше да се погрижи... спешно. Беше казал на кочияша къде да кара и когато разпозна сградите, които показваха, че приближават мястото, той усети как яростта го разкъсва.
– Не се ли прибираме у дома? – попита Катрин.
Каретата спря.
– Стой тук! – нареди Люк. Отвори вратата и изскочи от каретата, преди слугата да може да му помогне. Той влезе в игралния дом на Доджър с определена цел. Забеляза Джак веднага.
Мъжът, известен като Доджър, се обърна от игралната маса и се усмихна весело.
– А, ето те. Погрижи ли се за...
Люк заби юмрук в лицето на Джак, пращайки го на пода и събаряйки масата. Чу ахванията на клиентите и писъците на дамите, които се опитваха да привлекат господата в стаите си.
– Стани! – настоя Люк.
Джак изтри кръвта от устата си и погледна опакото на ръката си, преди да се взре в Люк.
– Не съм сигурен...
– Стани!
Джак се вдигна на крака и Люк го удари в корема. Джак залитна назад и Люк заби юмрук в брадичката му. Главата на Джак се отметна назад и той се просна на пода.
– Люк! – извика Франи някъде зад него. – Какво правиш?
Тя коленичи до Джак и погледна към Люк с ужас в очите.
– Всичко е наред, Франи – каза Джак. – Сигурен съм, че има основателна причина да удря човека, който му е спасявал задника повече от веднъж.
Люк пристъпи напред и със задоволство видя как Джак трепна.
– Ти ме намери да се крия зад онзи боклук в уличката, защото си ме проследил. Проследил си ме от мястото, където родителите ми бяха нападнати. През всичките тези години си знаел истината. Знаел си, че съм внукът на стария джентълмен, но си запазил мълчание, защото в противен случай щеше да разкриеш своето участие в убийството на родителите ми. Знаеше, че се измъчвам, но ме остави да се давя в съмненията си. Би трябвало да те убия.
От очите на Джак сякаш падна воал. Люк видя истината там, видя, че това, което си беше спомнил, беше точно това, което се беше случило.
– Моля те, направи го! – изръмжа Джак. – На всяка цена. От нощта, когато бяхме в затвора, и аз предложих себе си на онези мерзавци, за да пощадят теб, се молех за смърт. Така че, направи го! Ти уби чичо си. Убий и приятеля си! Предизвиквам те!
Люк внезапно осъзна, че в ръката си държи бастунчето и шпагата е извадена. Не си спомняше да е носил бастунчето със себе си, но сега щеше да му послужи добре. Той направи стъпка напред и усети една ръка да стиска неговата. Погледна назад...
Катрин. В сините ù очи имаше сълзи.
– Ти не си убиец.
– Аз убих чичо си. Нека няма съмнение в това!
– Той е отнел невинността на младо момиче. Но ти не си убиец.
Той посочи Джак.
– Той ни заведе в уличката. Той беше хлапакът, който твърдеше, че майка му умира. Той беше този...
– Няма да ти позволя да се откажеш от последната част от душата си. Ще застана пред теб, ако трябва.
Но беше достатъчно, че стои до него. Той погледна отново към Джак.
– Колко ти плати той?
Джак само го изгледа намръщено.
– Проклет да си! Отговори ми!
За негова изненада Джак не извърна поглед от срам.
– Шест пенса.
Люк стисна очи.
– Не знаех какво е планирал – каза Джак тихо. – Трябва да ми повярваш, Люк. Не знаех.