– Да, да, дали аз ще убия някого вместо вас. И очаквате да приема думата ви, че той заслужава да бъде убит, без дори да ми кажете какво е направил. Вероятно е забравил да ви покани на танц.
– Със сигурност не мислите, че съм толкова повърхностна.
– Не знам много за вас, лейди Катрин, освен че нямате угризения да посетите един джентълмен посред нощ. Може би сте посетили този джентълмен, той ви е отблъснал и вие сте се обидили.
– Нямам навика да посещавам джентълмени посред нощ.
– Действията ви говорят друго.
– Всички ли съдите според действията им?
– Те казват повече, отколкото думите.
– А несъмнено вие имате значителен опит с фалшивите думи.
Усмихна се подигравателно.
– Повечето жени се умилкват на мъжете, когато искат от тях да изпълнят желанията им.
Тя погледна надолу към чашата в ръцете си. Чудеше се дали ако я изпие до дъно, ще възвърне куража си.
– Нямах намерение да ви обидя.
– Така ли?
Тя го погледна в очите.
– Не, всъщност, предполагам, че имах.
Очите му се разшириха леко и той изглеждаше изненадан от искрения си отговор.
– Е, какво е направил този джентълмен, за да заслужи недоволството ви? Присмял се е на роклята ви? Настъпил ви е, докато сте танцували? Подарил ви е увехнали цветя?
– Моите причини са лично мои, милорд. Няма да ме предизвикате да ви ги кажа. Уговорката ни няма да включва нищо друго, освен съгласието ви и тогава аз ще ви кажа за кого трябва да се погрижите.
– Защо да се съгласявам на това? Каква е ползата за мен?
– Ще ви платя щедро за услугите.
Суровият му смях, отекващ между отрупаните с книги стени, някак изглеждаше на мястото си тук. Сякаш тук господстваше мъжествеността и не беше отредено място за нищо по-мекушаво.
– Лейди Катрин, парите са единственото нещо, от което нямам абсолютно никаква нужда.
Тя се беше страхувала, че ще стане така и ще бъде поставена в слаба позиция за преговори. Какво би могла да му предложи? Беше чула достатъчно слухове, за да знае, че не е човек, който би направил нещо от добро сърце.
– Тогава от какво се нуждаете, милорд?
– От вас – от нищо.
– Със сигурност се нуждаете от нещо, което сегашното ви положение не може да ви осигури.
Той се изправи.
– Нищо, което да ме накара да убия човек, само защото вие го искате. Изгубихте си времето, като дойдохте тук. Вярвам, че ще намерите изхода.
С това той я отпрати, върна се до масичката и напълни отново чашата си. Тя нямаше да моли, но нямаше и да се предаде толкова лесно. Изправи се на крака.
– Няма ли нещо, което искате толкова отчаяно, че да сте готов да направите всичко, за да го постигнете?
– Ако толкова силно го искате мъртъв, убийте го сама!
– Страхувам се, че ще оплескам нещата. Убедена съм, че е необходим точно определен тип човек, който би могъл да извърши убийството дори и след като осъзнае реалността.
– Човек като мен, вероятно? Коравосърдечно копеле?
– Наистина ли... наистина ли го убихте? Убихте ли чичо си? – Не можеше да повярва, че задава този безочлив въпрос. Думите бяха изскочили, преди да има възможност да ги спре.
Той гаврътна кехлибарената течност и сипа още в чашата си.
– Какъв отговор би ви задоволил, лейди Катрин?
– Честен.
Обръщайки се леко, той срещна погледа ù.
– Не, не съм убил чичо си.
И въпреки отговора му, който нетрепващият му поглед разкриваше като абсолютна истина, фините косъмчета на тила ù настръхнаха и тя вече нямаше никакво желание да бъде в негово присъствие. Беше глупачка да идва тук, но отчаянието създаваше глупаци.
– Съжалявам, че ви обезпокоих, милорд.
– Не ме обезпокоихте, лейди Катрин. Целувката си струваше да понеса натрапничеството ви.
Тя вирна брадичка високомерно.
– Жалко, че не мога да твърдя същото.
Мрачният му смях я последва извън библиотеката и тя нямаше никакво съмнение, че този смях ще се промъква в сънищата ù, заедно със спомена за устните му, притиснати в нейните. Посещението при дявола беше грешка и тя можеше само да се моли действията ù да не се обърнат срещу нея.
* * *
„Проклета да е! Проклета да е! Проклета да е!“
Излегнат в подплатения брокатен стол, Люк пресуши остатъка от уискито от бутилката, преди да я запрати в стената. Той отпусна глава назад, дишайки тежко. Стаята се въртеше около него, мракът се спускаше. Това беше третата бутилка. Още една щеше да свърши работа. Още една щеше да вцепени мозъка му и да спре ужасните картини на изгубена невинност, които го обстрелваха. Още една щеше да ги натъпче обратно в най-тъмните ъгли на ума му. С още една щеше да преглътне угризението, вината, съжалението.