Преди съмване я изпрати с обещанието да се погрижи за проблема ù много бързо. Върна се у дома, за да закуси и да прочете „Таймс“. Беше благодарен да открие, че на челната страница не се мъдри съобщение, че лейди Катрин Мабри е била забелязана в игрален дом и още по-благодарен, че нито една клюка от станалото предишната нощ не е излязла наяве. Обаче щеше. Със сигурност щеше да се разчуе.
* * *
Беше късно сутринта, когато Люк пристигна в жилището на Маркъс Лангдън. Беше облечен в най-хубавите си дрехи и знаеше без никакво съмнение, че изглежда напълно като лорд, какъвто беше.
Икономът му каза, че господарят и майка му са в гостната. Люк ги намери там. Маркъс четеше книга. Майка му се беше концентрирала върху бродерията си. Колко суров живот водеха!
Мисис Лангдън остави настрани ръкоделието си, очевидно възмутена, че Люк се е появил в светилището ù. Маркъс затвори книгата си.
Люк прочисти гърло. Това беше по-трудно, отколкото беше мислил.
– Исках да знаете, че спомените ми се върнаха. Ако продължите с усилията си в съда, ще изгубите парите си, защото аз съм граф Клейборн.
– Колко удобно да се върнат сега, когато позицията ви е застрашена – каза мисис Лангдън. – Но това няма да ни спре. Синът ми е законният наследник.
– Не, мадам, не е. Родителите ми бяха убити от вашия съпруг.
Тя ахна и пребледня.
– Това е лъжа!
– Иска ми се да беше. Имам свидетел – Джак. Щеше да завлече Джак в съда, ако беше нужно, за да свидетелства за това, което беше направил. – Но нямам желание да донеса на тази фамилия повече срам, отколкото е понесла през всички тези години. Един убиец в семейството е достатъчен, а след като никога не съм отричал деянието си, не виждам причина да ви причинявам допълнително неудобство, като разкрия това, което съпругът ви и мой чичо, брат на баща ми, е извършил.
– Вие сте възпитан да лъжете, да мамите, да убивате и да крадете, за да вземете това, което не принадлежи на вас...
– Изгубихте сребърна огърлица с три червени камъка в нея.
Тя се вкочани.
– Какво знаете за скъпоценното ми бижу? Джофри ми го подари в деня, в който се оженихме.
Люк обърна очи към Маркъс, чието чене беше увиснало и шокиращият му поглед сочеха, че си спомня бижуто. Знаеше какво следва. Само те двамата го знаеха.
– Вие ни четяхте „Айвънхоу“, лелче Клара – каза тихо Люк и побърза да продължи, преди тя да възрази срещу интимното име, което беше използвал. – С Маркъс взехме огърлицата...
– Това не е вярно – каза Маркъс, ставайки на крака. – Аз сам я взех. Ти беше едва на шест, аз бях на осем. – Той погледна майка си. – Поставихме камъните на дървените си мечове, но след като татко се разяри и започна да разпитва слугите за изчезналото украшение, ние изхвърлихме доказателството за това, което бяхме направили. Той използваше върху мен пръчката неведнъж. Исках да избегна поредния бой.
– Какво доказва това? – попита майка му.
Маркъс погледна към Люк.
– Доказва, че той е мой братовчед. Никога не съм казвал на никого какво направихме.
– Нито пък аз – каза Люк. Всъщност, до вчера дори не си спомняше. Той отново се обърна към мисис Лангдън. Тя изглеждаше шокирана. Едва ли можеше да я вини. – Нямам намерение да разкривам истинската натура на съпруга ви, но ако упорствате в опитите си да ми отнемете това, което по право е мое, всичко ще излезе наяве. Няма да се откажа лесно от това, което баща ми се бореше да задържи и което дядо ми повери на моите грижи.
Маркъс прочисти гърлото си.
– Ще говоря с адвоката си този следобед и ще се погрижа искането ни да бъде оттеглено от съда.
Люк кимна.
– Много добре. – Обърна се, да си тръгне...
– Клейборн?
Погледна отново към Маркъс.
– Може ли да поговорим насаме?
– Разбира се.
– Не може да му вярваш – каза мисис Лангдън.
– Ще говорим, когато се върна, майко. – Той последва Люк в коридора и го огледа така, сякаш за първи път го вижда истински. – Наистина си ти. Мисля, че знаех. Мисля, че винаги съм знаел.
– Аз не знаех – призна Люк.
– Ще говоря с майка ми. Тя ще се усмири.
– Ще ти бъда благодарен. Последните години бяха тежки. Бих искал да оставя трудностите зад нас.
Маркъс облиза устни и стрелна поглед по коридора, сякаш очакваше там да се крие някоя опасност.
– Ето за какво исках да говоря с теб. Каза, че си бил нападнат една нощ.
– Да.
– Беше дело на Евъндейл.
Люк го знаеше, но откъде знаеше Маркъс? Люк се загледа в него и го обзе подозрение.
– Евъндейл? Какво те кара да мислиш така?
– Очевидно е изгубил много пари от теб. Затруднен е финансово и е много ядосан от това.
– И откъде ти знаеш това?