Люк се промъкна покрай него. В коридора намери слуга, когото прати да доведе Бил и друг, на когото нареди да му покаже стаята на Катрин. Усещаше краката си толкова слаби, че не беше сигурен дали ще успее да се качи по стълбите.
През всички тези седмици се беше старал да запази репутацията ù, а беше успял да унищожи всичко за няколко секунди.
Но нямаше значение. Беше важна само Катрин.
* * *
Катрин мислеше, че трябва да се срамува да я преглежда някой, когото познава, но доктор Грейвс имаше необичайната способност да я успокоява.
В един миг се движеше към Стърлинг, а в следващия беше в леглото си, взирайки се в балдахина. Сега почиваше в същото това легло, в халата, който Джени ù беше помогнала да облече.
– Лорд Клейборн настоя да бъдете прегледана – ù беше казала Джени.
Сякаш Клейборн имаше властта да издаде такова искане. О, тя съчувстваше на Франи. Жената несъмнено би намерила, че е невъзможно да живее с него.
Докато за Катрин беше напълно невъзможно да живее без него.
– Е? – попита Катрин, гледайки как доктор Грейвс прибира инструментите си в чантата.
– Припаднахте, което не е необичайно за някой, който скърби.
– И неочакваното пристигане на брат ми след толкова много години определено ме изненада силно – добави тя.
– Точно така, но подозирам, че припадъкът ви има повече общо със състоянието ви.
Катрин преглътна.
– Което е?
– Очаквате дете.
Тя затвори очи и несъзнателно притисна ръка към корема си. После отвори очи и срещна загрижения му поглед.
– Страхувах се, че е така – каза тя. – Не, това не е вярно. По-скоро се надявах да е така.
Той се облегна на колоната на леглото и скръсти ръце, вече не лекар, а приятел.
– Ще му кажете ли?
– Казвате го така, сякаш знаете кой е бащата.
– Имам подозрения. Той би искал да знае.
– Няма нужда да знае.
– Не мислите ли, че ще чуе?
О, щеше. Клейборн знаеше всичко, което включваше аристокрацията.
– Не и преди да се ожени. Ще направя всичко по силите си, за да скрия състоянието си, докато той се ожени.
Той кимна. Изправи се.
– Добре тогава.
– Обещайте да не му казвате!
– Няма. Въпреки че вероятно ще използва юмруците си върху мен, когато разбере. Като Джак, който скри истината от Люк.
– Мистър Доджър укриваше много голяма тайна.
– И мислите, че тази е по-малка?
– Няма да му откажа щастието с Франи.
– Както желаете.
Няколко минути след като той си отиде, на нея ù се прииска да го повика отново. Очевидно Стърлинг беше настоял Клейборн да приеме думите на доктор Грейвс, че скръбта е причина Катрин да припадне и беше отказал достъп на Клейборн до спалнята на Катрин. Винаги беше подозирала, че отсъствието на Стърлинг ù позволява свобода, която иначе не би имала. Просто не беше осъзнавала колко голяма беше тази свобода.
– Това беше изключителен спектакъл – каза Стърлинг, крачейки до леглото на Катрин.
Доктор Грейвс беше настоял тя да остане там поне до следващата сутрин.
– След всички тези години първите ти думи към мен са порицание? – попита тя обидена, наранена и ядосана.
– Боя се, че са заслужени, Катрин. Чух, че си била забелязана в игралния дом на Доджър. Че си танцувала с Клейборн и си се разхождала в градината с него. А сега и това? Да те отнесе до спалнята ти, сякаш е свикнал да го прави, когато му хрумне? Репутацията ти е съсипана.
– Да не казваш, че не си се забърквал в никаква беля, докато беше навън и се шляеше по света?
– Никой мъж няма да те вземе за съпруга.
– Което ме устройва чудесно, тъй като нямам намерение да взема никой мъж за съпруг.
– Ще се омъжиш. Аз ще се погрижа за това. Първото ми действие като граф Грейстоун ще бъде да ти осигуря подходящ съпруг.
– Не искам подходящ съпруг. – Тя искаше неподходящ. Клейборн. И ако не можеше да има него, нямаше да има никой.
– Не ме интересува какво искаш. Аз съм лорд и господар тук.
– Ти не си младият мъж, който беше, когато замина. Какво се е случило с теб?
– Няма да говорим за това сега. Тук сме, за да обсъждаме теб и отвратителното ти поведение.
Ако внезапно не се беше почувствала отново замаяна, щеше да скочи от леглото и да го зашлеви. Вместо това се принуди да остане спокойна и се облегна на възглавницата.
– Татко е мъртъв.
– Напълно съм наясно с това.
– Но ние не се опитваме да се утешим взаимно?
– Всеки от нас скърби по собствен начин.
– Ти скърбиш ли, Стърлинг?
Той не направи нищо, само стисна зъби.
– Къде беше през всичките тези години? – попита тя.
– Това не е твоя работа.
– Как успя да чуеш всички тези слухове за толкова кратко време? Откога си в Лондон?