От свежия си вътрешен мир жената го попита иска ли да обядва. Той дигна капака на тенджерата. Една цяла костенурка плуваше с краката нагоре във врящата вода. За пръв път не потръпна при мисълта, че животното е било хвърлено живо в тенджерата и че сърцето му ще продължава да бие, когато го поднесат разрязано на масата.
— Не съм гладен — отвърна и затвори тенджерата. После добави вече при вратата: — Госпожата също няма да обядва. Целия ден я боли главата.
Двете къщи бяха свързани с коридор, постлан със зелени плочи, откъдето можеше да се види кокошарника от мрежа в дъното на общия двор. В онази част от коридора, който принадлежеше на къщата на майката, имаше няколко клетки с птици, окачени на стряхата, и множество саксии с ярки цветя.
Излегната в шезлонга, където току-що се бе събудила от следобедния сън, седемгодишната му дъщеря го посрещна с жален поздрав. На бузата й още се виждаше отпечатаното платнище.
— Скоро ще стане три — каза той много тихо. И добави с меланхоличен глас: — Опитай се сама да си даваш сметка за нещата.
— Сънувах една стъклена котка — каза момичето.
Той не успя да потисне леко потръпване.
— Каква беше?
— Цялата стъклена — каза момичето и се опита да очертае с ръце животното от съня. — Като стъклена птичка, но котка.
Той се почувства загубен, посред бял ден, в някакъв чужд град. «Забрави го — измърмори. — Такова нещо не си заслужава.» В този момент видя майка си на вратата на спалнята и се почувства спасен.
— Изглеждаш по-добре — рече й убедително.
Вдовицата Асис му отвърна с горчиво изражение. «Изглеждам все по-добре, но за боклука» — оплака се тя, като навиваше на кок буйната си ръждивочервена коса. Излезе в коридора, за да смени водата в клетките.
Роберто Асис се отпусна в шезлонга, в който бе спала дъщеря му. Кръстосал ръце на тила, той проследи с угаснал поглед кокалестата жена, облечена в черно, която тихо разговаряше с птичките. Те цамбуркаха в прясната вода и размахвайки весело криле, пръскаха лицето на жената. Когато свърши с клетките си, вдовицата Асис обвея сина си с полъх на недоверие.
— Мислех, че си в имението — каза тя.
— Не отидох — отвърна той, — трябваше да свърша някои неща.
— Сега ще останеш до понеделник.
Той потвърди с очи. Една боса прислужница-негърка прекоси салона заедно с момичето, за да го отведе на училище. Вдовицата Асис остана в коридора, докато те излязоха. После направи знак на сина си и той я последва в просторната спалня, където бръмчеше електрическият вентилатор. Тя се отпусна в един разнебитен плетен стол-люлка срещу вентилатора с израз на крайно изтощение. По белосаните с вар стени висяха снимки на отдавнашни деца, обрамчени с медни винетки. Роберто Асис се излегна на великолепното тронно легло, където бяха умрели — грохнали и в лошо настроение — някои от децата от снимките, включително и собственият му баща през декември миналата година.
— Какво става? — попита вдовицата.
— Ти вярваш ли в това, дето го разправят хората? — попита той на свой ред.
— На моята възраст трябва да се вярва на всичко — отвърна вдовицата. И попита с безразличие: — Какво разправят?
— Че Ребека Исабел не е моя дъщеря.
Вдовицата започна леко да се люлее. «Има носа на Асисовци» — рече. След като се замисли за миг, попита разсеяно: «Кой го казва?» Роберто Асис си загриза ноктите.
— Залепиха пасквил.
Едва тогава вдовицата разбра, че тъмните кръгове под очите на сина й не бяха утайка от дълго безсъние.
— Пасквилите още не значи хората — заключи тя.
— Но в тях пише само това, което вече хората разправят — каза Роберто Асис. — Макар човек да не го знае.
Тя обаче знаеше всичко, което хората бяха разправяли за семейството й в продължение на много години. В дом като нейния, пълен с прислужнички, кръщелнички и подопечни от всички възрасти, беше невъзможно да се затвори в спалнята, без и там да я последват слуховете от улицата. Буйните Асисовци — основатели на селото, още когато бяха свинари, изглежда, имаха сладка кръв за сплетните.
— Не всичко, което разправят, е вярно — каза тя, — дори човек да го знае.
— Всичко живо знае, че Росарио Монтеро спеше с Пастор — каза той. — Последната му песен беше за нея.
— Всичко живо го разправяше, но никой не го узна със сигурност — възрази вдовицата. — Напротив, сега се знае, че песента беше за Маргот Рамирес. Щели да се женят и само те двамата и майката на Пастор знаели. По-добре за тях щеше да е, ако не бяха пазили толкова ревниво единствената тайна, която е могла да се запази в това село.