Роберто Асис погледна майка си с драматична изразителност. «Имаше един миг тази сутрин, когато мислех, че ще умра» — каза той. Вдовицата не прояви никакво вълнение.
— Асисовци са ревниви — рече тя. — И това е най-голямото нещастие в тази къща.
Дълго време мълчаха. Вече беше почти четири и горещината бе почнала да намалява. Когато Роберто Асис изключи електрическия вентилатор, цялата къща се разбуждаше, изпълнена с женски гласове и птичи флейти.
— Подай ми шишенцето, дето е на нощната масичка — рече вдовицата.
Тя взе две сиви кръгли хапчета — като изкуствени перли, и върна шишенцето на сина си, като му рече: «Вземи две; ще ти помогнат да заспиш.» Той ги изпи с водата, която майка му бе оставила в чашата, и облегна глава на възглавницата.
Вдовицата въздъхна. Постоя малко замислена. После, обобщавайки както винаги цялото село, имайки пред вид половин дузината семейства, които съставляваха нейната класа, тя каза:
— Лошото в това село е, че жените са принудени да остават сами в къщи, докато мъжете скитат из гората.
Роберто Асис заспиваше. Вдовицата изгледа необръснатата му брадичка, дългия нос с ъгловати хрущяли и помисли за починалия си съпруг. Адалберто Асис също бе познал отчаянието. Той беше див исполин, който през целия си живот беше сложил целулоидна яка само за петнадесет минути, за да си направи дагеротипа, който го надживяваше на нощната масичка. За него разправяха, че в същата тази спалня убил някакъв мъж, когото заварил в леглото с жена си, а после тайно го заровил в двора. Истината беше съвсем друга — Адалберто Асис бе убил с един изстрел на ловджийската пушка една мъжка маймуна, която завари да онанира на гредата на спалнята с втренчени в жена му очи, докато тя се преобличаше. Беше умрял четиридесет години по-късно, без да успее да измени легендата.
Отец Анхел изкачи стръмната стълба с раздалечени едно от друго стъпала. На втория етаж, в дъното на коридор с пушки и патрондаши, окачени по стената, един полицай четеше, легнал по гръб на походно легло. Толкова се беше задълбочил в четенето, че усети свещеника едва когато той го поздрави. Нави списанието и седна на леглото.
— Какво четете? — попита отец Анхел.
Полицаят му показа списанието.
— «Тери и пиратите».
Отецът огледа една след друга трите килии от армиран цимент — без прозорци, отделени от коридора с дебели железни пръти. В средната килия друг полицай спеше по гащи, с разперени крака, в един хамак. Другите бяха празни. Отец Анхел попита за Сесар Монтеро.
— Там е — каза полицаят, като кимна с глава към една затворена врата. — В стаята на началника.
— Мога ли да поговоря с него?
— Изолиран е — отвърна полицаят.
Отец Анхел не настоя. Попита дали задържаният е добре. Агентът отговори, че му е предоставена най-хубавата стая в казармата, с добро осветление и течаща вода, но че от двадесет и четири часа не е ял. Отказвал храната, която кметът поръча в хотела.
— Страхува се да не го отровят — заключи полицаят.
— Трябвало е да изпратите да му донесат храна от къщи — каза свещеникът.
— Не иска да безпокоят жена му.
Сякаш говореше на себе си, свещеникът измънка: «Ще говоря за всичко това с кмета.» Понечи да продължи към дъното на коридора, където кметът бе наредил да му построят блиндиран кабинет.
— Няма го — каза полицаят. — От два дни си е в къщи, боли го зъб.
Отец Анхел отиде у тях. Лежеше проснат в хамака, а върху стол до него имаше кана със солена вода, флакон с хапчета и патрондаша с револвера. Бузата му още беше подута. Отец Анхел примъкна един стол до хамака.
— Наредете да ви го извадят — каза той.
Кметът изплю в легенчето глътката солена вода. «Лесно е да се каже» — рече той, все още наведен над легенчето. Отец Анхел разбра. Каза много тихо:
— Ако ме упълномощите, ще говоря със зъболекаря. — Пое дълбоко въздух и се осмели да добави: — Той е разбран човек.
— Като магаре — каза кметът. — И да трябва да го надупча с куршуми, пак ще си е същият.
Отец Анхел го проследи с очи до мивката. Кметът отвори крана, подложи подутата буза под струята студена вода и я държа така един миг, с израз на възторг. После сдъвка едно хапче и пи вода от чешмата, като я изливаше с шепи в устата си.
— Наистина — настоя свещеникът, — мога да поговоря със зъболекаря.
Кметът нетърпеливо махна с ръка:
— Правете каквото искате, отче.
Легна по гръб в хамака, със затворени очи, със скръстени на тила ръце, като дишаше учестено и ядосано. Болката започна да отстъпва. Когато отново отвори очи, отец Анхел безмълвно го наблюдаваше, седнал край хамака.