Преди да напусне стаята, разхвърляна през дългите безсънни от болка нощи, кметът обръсна дясната си буза, а лявата остави покрита с осемдневната брада. След това си облече чиста униформа, обу си лачените ботуши и слезе да обядва в хотела, използвайки стихването на дъжда.
В ресторанта нямаше никого. Кметът мина между масичките за четири души и седна в най-отдалечения ъгъл на салона.
— Ма̀скарас — извика той.
Появи се съвсем младо момиче с къса, впита в тялото рокля и твърди като ябълки гърди. Кметът си поръча обяд, без да я гледа. На път за кухнята момичето запали радиото, поставено на полица в дъното на ресторанта. Предаваха бюлетина с новините с цитати от някаква реч, произнесена предишната вечер от президента, а след това прочетоха списъка на новите изделия, забранени да се внасят. Колкото повече гласът на говорителя изпълваше пространството, толкова по-силна ставаше горещината. Когато момичето се върна със супата, кметът се опитваше да спре потта, като си вееше с фуражката.
— И мене радиото ме кара да се потя — каза момичето.
Кметът засърба супата. Винаги си бе мислил, че този самотен хотел, поддържан от случайни търговски пътници, е някакво място, съвсем различно от останалото село. Всъщност той беше по-стар от селото. На разнебитения му чардак търговците, идващи от вътрешността на страната да изкупуват оризовата реколта, бяха прекарвали нощта в игра на карти и в очакване на утринната разхлада, за да могат да заспят. Самият полковник Аурелиано Буендия, който по-късно щеше да подпише в Макондо условията за капитулация през последната война, една нощ спа на тоя балкон още по времето, когато на много левги наоколо нямаше села. И тогава къщата си беше същата — с дървени стени и цинков покрив, със същата столова и същите картонени прегради в стаите, само че без електричество и санитарни помещения. Един стар търговски пътник разказваше, че до началото на века в хотела имало колекция маски, окачени в столовата и на разположение на клиентите, и че маскираните гости вършели нуждите си на двора, пред погледа на всички.
Кметът трябваше да си разкопчее яката, за да довърши супата. След новините пуснаха плоча с реклами в стихове. После някакво сантиментално болеро. Някакъв мъж със сладникав глас, примиращ от любов, решил да обиколи света, преследвайки една жена. Кметът се заслуша в парчето, докато чакаше да му донесат другото ядене, и тогава видя как покрай хотела минаха две деца с два стола и един стол-люлка. След тях — две жени и един мъж с тенджери, корита и цялата останала покъщнина.
Той се показа на вратата и извика:
— Откъде задигнахте тия вехтории?
Жените спряха. Мъжът обясни, че пренасят къщата на по-високо място. Кметът попита къде са я пренесли и мъжът посочи с шапката си на юг:
— Ей там нагоре, на едно място, което дон Сабас ни нае за трийсет песос.
Кметът огледа мебелите. Разклатен стол-люлка, очукани тенджери — вещи на бедняци. Помисли за миг. Накрая каза:
— Пренесете къщите заедно с всичките си вехтории на празното място до гробището.
Мъжът се обърка.
— Това са места на общината и няма да ви струват нищо — каза кметът. — Общината ви ги подарява.
После добави, като се обърна към жените: «И кажете на дон Сабас, че съм казал да не бъде такъв разбойник.»
Свърши да обядва, без да усеща вкуса на храната. После си запали цигара. Запали още една от фаса на първата и дълго стоя замислен, облакътен на масата, докато радиото въртеше сантиментални болера.
— За какво мислите? — попита момичето, отнасяйки празните чинии.
Кметът не мигна.
— За тия бедняци.
Нахлупи фуражката си и прекоси салона. Обърна се от вратата и рече:
— Това село трябва да се превърне в нещо прилично.
Когато завиваше зад ъгъла, кървава кучешка разпра препречи пътя му. Видя кълбо от гръбнаци и лапи сред вой и лай, после оголени зъби и едно куче, накуцващо с подвита опашка. Кметът се отдръпна и продължи по тротоара към полицейския участък.
Някаква жена крещеше в килията, докато стражарят спеше следобедния си сън, проснал се по очи в едно походно легло. Кметът ритна крака на леглото. Стражарят скочи стреснат.
— Коя е тая? — попита кметът.
Стражарят застана мирно.
— Жената, дето лепи пасквилите.
Кметът избухна в ругатни срещу подчинените си. Искаше да знае кой е довел жената и по чия заповед е била пъхната в кауша. Полицаите дадоха разточителни обяснения.
— Кога я затворихте?
Прибрали я в събота вечерта.
— Тя ще излезе, но ще влезе един от вас — изкрещя кметът. — Тази жена е спала в килията, а селото си осъмна облепено с хартийките.