Веднага щом тежката желязна врата се отвори, жена на средна възраст, кокалеста и с огромен кок, придържан от гребен, излезе от килията, като крещеше.
— Върви на майната си — каза тя на кмета.
Жената извади гребена, разтърси няколко пъти дългата си буйна коса и се спусна по стълбата като луда, викайки: «Мамка му…» Кметът се надвеси над перилото и изкрещя с пълен глас, сякаш искаше да го чуят не само жената и агентите, но и цялото село:
— И престанете да ми дотягате с тия хартийки.
Макар че дъждът продължаваше да ръми, отец Анхел излезе да направи следобедната си разходка. Още беше рано за срещата с кмета, така че той отиде до наводнените места. Откри само една удавена котка, която се носеше сред цветята.
Когато вече се връщаше, следобедът бе започнал да засъхва. Стана наситен и блестящ. Гемия, покрита с непромокаемо платнище, се спускаше по гъстата неподвижна река. От една полусрутена къща излезе някакво хлапе, като викаше, че е открило морето в една раковина. Отец Анхел долепи раковината до ухото си. Наистина морето беше там.
Жената на съдията Аркадио седеше като в екстаз на прага на къщата си, с кръстосани на корема ръце и втренчени в гемията очи. Три къщи по-нататък започваха магазините, сергиите с джунджурии и невъзмутимите сирийци, седнали пред вратите. Следобедът отмираше сред наситено розови облаци и долитащия от отсрещния бряг крясък на папагали и маймуни.
Къщите започваха да отварят врати. Под мръсните бадемови дървета на площада, около количките с разхладителни напитки или по разядените каменни пейки до чешмата, мъжете се събираха да разговарят. Отец Анхел си мислеше, че всеки следобед, в този миг, селото изживява чудото на преобразяването.
— Отче, помните ли концлагеристите?
Отец Анхел не виждаше доктор Хиралдо, но си го представяше как се усмихва зад замрежения прозорец. Откровено казано, не си спомняше снимките, но беше сигурен, че някога ги е виждал.
— Надникнете в чакалнята — каза лекарят.
Отец Анхел бутна вратата с мрежа. Проснато на рогозка лежеше дете от неопределен пол, извънредно слабо, с жълтеникава кожа. Двама мъже и една жена чакаха седнали срещу преградата. Свещеникът не усети никаква миризма, но си помисли, че това същество сигурно издава силна смрад.
— Кое е това дете? — попита той.
— Синът ми — отвърна жената. И добави, като че се извиняваше: — От две години ака кръв.
Болното дете извърна очи към вратата, без да обръща глава. Свещеникът изпита някаква пълна с ужас жалост.
— И какво му давахте? — попита той.
— От доста време му даваме зелени банани — отвърна жената, — но не иска да ги яде, макар че е хубаво за затягане.
— Трябва да го доведете да се изповяда — каза свещеникът.
Но го каза неубедително. Внимателно затвори вратата и драсна с нокът по мрежата на прозореца, като долепи лице, за да види лекаря вътре. Доктор Хиралдо чукаше нещо в хаванче.
— Какво му е? — попита свещеникът.
— Още не съм го прегледал — отвърна лекарят и добави замислен: — Ето какви неща се случват на хората по божия воля, отче.
Отец Анхел отмина коментара.
— Нито един от мъртъвците, които съм виждал през живота си, не е изглеждал толкова мъртъв, колкото това клето момче — каза той.
Взе си довиждане. На пристанището нямаше лодки. Бе започнало да се смрачава. Отец Анхел разбра, че душевното му състояние се е променило, след като бе видял болното дете. Изведнъж разбра, че закъснява за срещата и ускори крачка към полицейския участък.
Кметът се бе отпуснал на един сгъваем стол с глава между ръцете.
— Добър вечер — каза свещеникът съвсем тихо.
Кметът вдигна глава и свещеникът потръпна, като видя очите му, зачервени от отчаяние. Едната му буза бе свежа и току-що обръсната, но другата беше обрасла и наплескана с някакъв пепелявосив мехлем. Той възкликна с глух стон:
— Отче, ще си тегля куршума.
Отец Анхел изпита истинско объркване.
— Ще се отровите от толкова хапчета — каза той.
Кметът пристъпи към стената и като хвана косата си с две ръце, блъсна главата си в дъските. Свещеникът никога не беше ставал свидетел на толкова силна болка.
— Изпийте още две хапчета — каза той, предлагайки съзнателно лек и за собствената си обърканост. — От още две няма да умрете.
Не само че наистина се чувстваше неловко, но и съзнаваше напълно колко е недодялан пред човешката болка. Потърси с очи хапчетата из голото пространство на залата. Облегнати край стените, имаше половин дузина кожени табуретки, една витрина, претъпкана с прашни книжа и една литография на президента на републиката, окачена на гвоздей. Единствената следа от хапчетата бяха празните целофанени опаковки, пръснати по пода.