Вече минаваше полунощ, а той продължаваше да се върти в хамака и не смееше да сдъвче семената. Около единадесет, в най-високата точка на жегата, се бе излял проливен дъжд, който премина в лек ръмеж. Изнурен от треската, треперещ в лепкава студена пот, кметът се просна по очи в хамака и започна да се моли наум. Молеше се горещо, с напрегнати в последен спазъм мускули, но с ясното съзнание, че колкото повече се мъчеше да достигне съприкосновение с бога, толкова по-силно болката го тласкаше към противното. Тогава нахлузи ботушите, наметна мушамата върху пижамата и отиде в полицията.
Нахълта с крясъци. Оплетени в гъсталак от действителност и кошмар, полицаите се блъскаха в коридора и търсеха оръжието си в тъмното. Когато лампите светнаха, те вече бяха полуоблечени и очакваха заповеди.
— Гонсалес, Ровира, Пералта — изкрещя кметът.
Тримата се отделиха от групата и заобиколиха лейтенанта. Нямаше видима причина за направения избор — и тримата бяха най-обикновени метиси. Единият от тях, с детинско лице, остриган до голо, беше по фланелка. Другите двама носеха също такива фланелки под разкопчаните куртки.
Не получиха никаква определена заповед. Като прескачаха стъпалата по четири наведнъж, те напуснаха участъка в индийска нишка, прекосиха улицата, без да ги е грижа за ситния дъжд, и се спряха пред дома на зъболекаря. С два силни удара с прикладите те разбиха вратата. Вече бяха влезли в къщата, когато лампата в преддверието светна. Дребен плешив човечец с изпъкнали жили се появи по долни гащи на вратата в дъното, като се мъчеше да си навлече хавлията. В първия миг остана като вкаменен, с вдигната ръка и отворена уста, като при внезапна фотографска светкавица. После отскочи назад и се блъсна в жена си, която излизаше от спалнята по нощница.
— Не мърдай! — извика лейтенантът.
Жената изпусна едно «ай» с ръце до устата и се върна в спалнята. Зъболекарят се отправи към преддверието, като връзваше шнура на хавлията, и едва тогава разпозна тримата полицаи, с насочени към него пушки, и кмета — целият вир-вода, спокоен, с ръце в джобовете на мушамата.
— Ако госпожата излезе от стаята, имат заповед да й теглят куршума — каза лейтенантът.
Зъболекарят хвана топката на бравата, провикна се навътре: «Чу ли, мила!» — и старателно затвори вратата на спалнята. После се отправи към кабинета, следен между избелелите тръстикови мебели от опушените очи на дулата. Двама полицаи го изпревариха при вратата на кабинета. Единият запали лампата, другият отиде право при работната маса и извади един револвер от чекмеджето.
— Трябва да има и друг — каза кметът.
Той бе влязъл последен, след зъболекаря. Двамата полицаи направиха бърз добросъвестен обиск, докато третият пазеше на вратата. Изсипаха кутията с инструменти върху масата, пръснаха по пода гипсови отливки, недовършени изкуствени челюсти, отделни зъби и златни коронки; изпразниха фаянсовите бурканчета от витрината и с бързи удари на щиковете разпориха мушамената възглавница на зъболекарския стол и пружинената възглавничка на въртящото се кресло.
— Тридесет и осемкалибров, с дълга цев — уточни кметът.
Втренчи се в зъболекаря. «По-добре е да кажете най-после къде е — каза му той. — Не сме дошли да ви разнебитим къщата.» Иззад очилата със златни рамки тесните угаснали очи на зъболекаря не изразяваха нищо.
— Аз не бързам — обади се той спокойно, — ако искате, можете да продължавате да я разнебитвате.
Кметът размисли. След като огледа още веднъж стаичката от нерендосани дъски, той се приближи до стола, като даваше резки заповеди на агентите си. Сложи единия на пост до вратата към улицата, другия на входа на кабинета, а третия до прозореца. Едва след като се намести на стола, той закопча мократа мушама и се усети заобиколен от студен метал. Пое дълбоко напоения с креозот въздух и отпусна глава на възглавничката, като се мъчеше да успокои дишането си. Зъболекарят вдигна някои инструменти от пода и ги сложи в една тенджера да се изварят.
Обърнат гърбом към кмета, той наблюдаваше силния пламък на спиртника със същото изражение, което би имал, ако беше сам в кабинета. Когато водата завря, той уви дръжката на тенджерата във вестник и я отнесе до стола. Пътят му бе препречен от полицая. Зъболекарят отпусна надолу тенджерата, за да погледне кмета над па̀рата, и каза:
— Заповядайте на тоя убиец да застане някъде, където няма да пречи.
По знак на кмета полицаят се отдръпна от прозореца, за да може да се минава до стола. Примъкна една табуретка до стената и седна с разкрачени крака, отпусна пушката напреко върху коленете си и възобнови наблюдението. Зъболекарят запали лампата. Заслепен от внезапния блясък, кметът затвори очи и отвори уста. Болката бе престанала.