Зъболекарят откри болния кътник, като отдръпна с пръст подутата буза и насочи подвижната лампа с другата си ръка, съвсем безчувствен към мъчителното дишане на пациента. После нави ръкава си до лакътя и се приготви да извади зъба.
Кметът го стисна за китката.
— Упойка — рече.
За пръв път погледите им се срещнаха.
— Вие убивате без упойка — каза меко зъболекарят.
Кметът не усети никакво усилие ръката, стискаща клещите, да се освободи. «Донесете ампулите» — каза той. Полицаят, застанал в ъгъла, насочи дуло към тях и двамата чуха щракането на заредената пушка.
— Да предположим, че няма — каза зъболекарят.
Кметът пусна китката му. «Трябва да има» — възрази и заразглежда с отчаян интерес пръснатите по пода неща. Зъболекарят го изгледа със съчувствено внимание. После побутна главата му към възглавничката и проявявайки за пръв път някакво нетърпение, рече:
— Я не се правете на пъзльо, лейтенанте. При този абсцес никаква упойка не помага.
След като премина най-ужасният миг в живота му, кметът отпусна мускули и остана изнемощял в стола, докато тъмните петна, изрисувани от влагата по картона на тавана, завинаги се запечатваха в паметта му. Усети как зъболекарят бърника в легенчето. Усети го как поставя на мястото им чекмеджетата на масата и мълчаливо събира някои от предметите по пода.
— Ровира — повика кметът. — Кажете на Гонсалес да влезе и събере нещата от пода, докато подредите всичко, както си беше.
Полицаите изпълниха заповедта. Зъболекарят взе с щипците един тампон, напои го с някаква ръждивокафява течност и го постави върху разреза. Кметът изпита усещане за повърхностно парене. След като зъболекарят му затвори устата, той продължи да гледа втренчено в тавана, заслушан във вдигнатия от полицаите шум, които се мъчеха да възстановят по памет грижливия ред в кабинета. На камбанарията удари два. Един алкараван [1] със закъснение от една минута го повтори посред шумоленето на дъжда. Миг след това, разбрал, че са свършили, кметът със знаци нареди на агентите да се върнат в участъка.
През цялото време зъболекарят бе стоял до стола. Когато полицаите излязоха, той извади тампона от устата на кмета. После огледа с помощта на лампата вътрешността на устата му, притисна челюстта му и отдръпна лампата. Всичко бе свършило. В горещата стаичка тогава оставаше този неприятен вкус, който познават само метачите в театъра, след като е излязъл и последният актьор.
— Неблагодарник — каза кметът.
Зъболекарят пъхна ръце в джобовете на хавлията и отстъпи една крачка, за да му направи път. «Имаше заповед да сринем къщата — продължи кметът, като го потърси с очи зад светлинния кръг. — Имаше точни указания да открием оръжия и муниции и документи с подробностите за национална конспирация. — Впи в зъболекаря все още влажните си очи и добави: — Мислех, че постъпвам добре, като не изпълнявам тази заповед, но съм сбъркал. Сега нещата се променят, опозицията получи гаранции и всички живеят в мир, а вие продължавате да мислите като конспиратор.» Зъболекарят обърса с ръка възглавничката и я обърна от другата страна, където не беше разпрана.
— Държането ви е в ущърб на селото — продължи кметът, сочейки възглавницата, без да обръща внимание на замисления поглед, който зъболекарят хвърли към бузата му. — Сега общината трябва да плати всички тези глупости, включително и външната врата. Цяло състояние само заради вашето упорство.
— Жабуркайте се с вода от алолва [2] — каза зъболекарят.
Съдията Аркадио провери в речника на телеграфната служба, защото в неговия няколко букви липсваха. Не си изясни нищо: Името на обущар в Рим, прочут със сатирите, които пишел срещу всички и други маловажни подробности. «Със същото историческо основание — помисли си той — една анонимна обида, лепната на вратата на някоя къща, би могла да се нарича марфорио [3].» Не беше разочарован. След двете минути, които изгуби за проверката, той за пръв път от много време изпита спокойствието на изпълнения дълг.
Телеграфистът го изгледа как поставя речника на лавицата между забравените сборници с правила и разпоредби за пощата и телеграфа и прекъсна предаването на някакво съобщение с енергично предупреждение. После се приближи, като разбъркваше тестето, готов да покаже най-новия си трик — познаването на трите карти. Но съдията Аркадио не му обърна внимание. «Сега съм много зает» — извини се той и излезе на напечената улица, преследван от неясната увереност, че е едва единадесет и че още много свободни часове му остават от този вторник.
3