— Няма значение — каза тя. — Сега Аркадио се държи добре с мен. Ако го принудя да се венчае, после ще се почувства обвързан и ще си го изкара на мене.
Беше си свалила налъмите и говореше с разкрачени колене, а пръстите на краката й бяха вкопчани в пречката на столчето. Бе оставила ветрилото в скута си и седеше с кръстосани върху огромния корем ръце. «Не се и надявайте, отче — повтори, защото отец Анхел продължаваше да мълчи. — Дон Сабас ме купи за двеста песос, изстисква ме три месеца, а след това ме изхвърли на улицата без пукната пара̀. Ако Аркадио не ме беше прибрал, щях да пукна от глад.» Тя за пръв път погледна свещеника.
— Или трябваше да стана курва.
Отец Анхел настояваше вече от шест месеца.
— Трябва да го принудиш да се венчаете и да създадете семейно огнище — каза той. — Така, както живеете сега, не само че положението ти е несигурно, но и давате лош пример в селото.
— По-добре е нещата да се вършат открито — каза тя. — Други вършат същото, но на тъмно. Не сте ли чели пасквилите?
— Това са клевети — каза свещеникът. — Трябва да си уредиш положението и да се отървеш от злословието.
— Аз? — възкликна тя. — Не трябва да се отървавам от нищо, защото всичко върша наяве. Доказателство за това е, че никой не си губи времето да пише пасквил срещу мене, а, напротив, всички благопристойни семейства от площада ги подредиха.
— Ти си безнравствена — каза свещеникът, — но бог ти е отредил участта да си намериш мъж, който те уважава. Тъкмо затова трябва да се венчаеш и да узакониш семейството си.
— Аз не ги разбирам тия работи — каза тя, — но във всеки случай сега имам къде да спя и какво да ям.
— А ако те изостави?
Тя прехапа устни. Загадъчно се усмихна и отвърна:
— Няма да ме изостави, отче. Знам защо ви го казвам.
Отец Анхел не се предаде и този път. Посъветва я поне да ходи на черква. Тя отговори, че ще иде «някой ден», и свещеникът продължи разходката си в очакване да стане време за срещата с кмета. Един от сирийците му подметна нещо за хубавото време, но той не му обърна внимание. Поинтересува се за подробностите относно цирка, който разтоварваше неспокойните животни в бляскавия следобед. Там стоя до четири.
Кметът се разделяше със зъболекаря, когато видя отец Анхел да се приближава. «Точни сме — каза той и му стисна ръката. — Точни, макар че не вали.» Забързан да изкачи стръмната стълба на участъка, отец Анхел възрази:
— Нито пък светът свършва.
Две минути след това той бе въведен в помещението при Сесар Монтеро.
Докато траеше изповедта, кметът седеше в коридора. Спомни си за цирка, за някаква жена, захапала мундщук на пет метра височина, и за мъж в син костюм, извезан със злато, който бързо и ситно биеше барабан. Половин час по-късно отец Анхел напусна помещението на Сесар Монтеро.
— Готово ли е? — попита кметът.
Отец Анхел злобно го изгледа.
— Вие вършите престъпление — каза той. — Този човек не е ял повече от пет дни. Само поради здравата си физика е останал жив.
— Такова е желанието му — отвърна спокойно кметът.
— Не е вярно — възрази свещеникът, придавайки на гласа си спокойна твърдост. — Вие сте наредили да не му се дава да яде.
Кметът насочи към него показалец.
— Внимавайте, отче. Нарушавате тайната на изповедта.
— Това не влиза в изповедта — отвърна свещеникът.
Кметът скочи на крака. «Не се сърдете — каза той, като неочаквано се засмя. — Ако толкова ви притеснява, още сега ще уредим въпроса.» Повика един полицай и му заповяда да донесе от хотела храна на Сесар Монтеро. «Да изпратят цяло пиле, ама охранено, с чиния картофи и цял леген салата» — каза той и добави, като се обърна към свещеника:
— Всичко за сметка на общината, отче. За да видите как са се променили нещата.
Отец Анхел сведе глава.
— Кога ще го изпратите?
— Шлеповете потеглят утре — отвърна кметът. — Ако тази нощ поумнее, ще тръгне още утре. Само че трябва да разбере, че се мъча да му направя услуга.
— Една доста скъпа услуга — каза свещеникът.
— Няма услуга, която да не струва пари на този, който ги има — отвърна кметът. Той впери поглед в прозрачните сини очи на отец Анхел и добави: — Надявам се, че сте го накарали да проумее всички тези неща.
Отец Анхел не отговори. Слезе по стълбата и се сбогува от площадката с глухо ръмжене. Тогава кметът прекоси коридора и без да чука, влезе в стаята при Сесар Монтеро.
Тя беше проста — леген и желязно легло. Сесар Монтеро — небръснат, облечен в дрехите, с които бе излязъл от къщи във вторник предишната седмица, лежеше проснат на леглото. Дори не трепна с очи, когато чу кмета. «След като вече си оправи сметките с бога — рече той, — съвсем редно е да ги оправиш и с мене.» Той примъкна един стол до леглото и го възседна, опирайки гърди на бамбуковото облегало. Сесар Монтеро съсредоточи вниманието си върху гредите на тавана. Не изглеждаше разтревожен, макар в ъгълчетата на устата му да личаха следите от дълъг разговор със самия себе си. «Ти и аз няма защо да говорим със заобикалки — чу той гласа на кмета. — Утре заминаваш. Ако имаш късмет, след два-три месеца ще дойде специален следовател. Наш дълг е да го информираме. С гемията през следващата седмица той ще се върне убеден, че си извършил глупост.»