— Как се казва? — попита кметът.
— Аристотел.
— Питам за жената — поясни кметът.
— А-а — проточи импресариото, — наричаме я Касандра, огледало на бъдещето.
Кметът направи отчаяна физиономия.
— Бих искал да спя с нея — каза той.
— Всичко е възможно — каза импресариото.
Вдовицата Монтиел дръпна пердетата на спалнята си, като мърмореше: «Горкичките мъже.» Подреди нещата на нощната масичка, прибра в чекмеджето броеницата и молитвеника и изтри подметките на сините си чехли о тигровата кожа, просната пред леглото. После направи пълна обиколка на стаята, за да заключи тоалетката, трите врати на гардероба и квадратния шкаф, върху който се мъдреше един гипсов Свети Рафаел. Накрая заключи и стаята.
Докато слизаше по широката стълба, постлана с плочи с издълбани плетеници, тя си мислеше за странната съдба на Росарио де Монтеро. Когато я видя как завива зад ъгъла на пристанището, с прилежната си стойка на ученичка, научена да не обръща глава, вдовицата Монтиел, надвесена над решетките на балкона, предусети, че нещо, което много отдавна бе започнало да свършва, най-после бе свършило.
На площадката на стълбата я посрещна панаирджийският кипеж на нейния двор. От едната страна на перилата имаше скеле с пити сирене, увити в млади листа; по-натам в един трем бяха наредени чували със сол и мехове с мед, а в дъното на двора се виждаше обор с мулета и коне и седла, окачени на напречните греди. Къщата беше просмукана с неизменната миризма на товарни животни, смесена с дъха на щавени кожи и смляна захарна тръстика.
В канцеларията вдовицата каза добър ден на господин Кармичаел, който отделяше пачки банкноти на писалището и сверяваше сумите в сметководната книга. Когато отвори прозореца, който гледаше към реката, утринната светлина нахлу в салона, отрупан с евтини украшения, с големи кресла в сиви калъфи и увеличен портрет на Хосе Монтиел с траурна лентичка на рамката. Вдовицата усети вонята на мърша още преди да съзре лодките по плитчините на отсрещния бряг.
— Какво става на другия бряг? — попита тя.
— Мъчат се да измъкнат една умряла крава — отвърна господин Кармичаел.
— Значи, това е било — каза вдовицата. — Цяла нощ сънувах тая миризма. — Тя погледна господин Кармичаел, погълнат от работата си, и добави: — Сега ни липсва само потопът.
Господин Кармичаел отговори, без да вдигне глава:
— Той започна преди петнадесет дни — рече.
— Така е — съгласи се вдовицата, — но сега стигнахме до края. Остава ни само да легнем в гроба под открито небе и да чакаме смъртта.
Господин Кармичаел я слушаше, без да прекъсва сметките. «Преди години се оплаквахме, че в това село нищо не се случва — продължи вдовицата. — Изведнъж започна трагедията, сякаш господ бе наредил да се случат наведнъж всички неща, които толкова години не се бяха случвали.»
От мястото си до касата господин Кармичаел се обърна да я погледне и я видя облакътена на прозореца, вперила очи в отсрещния бряг. Носеше черен костюм с дълги ръкави и си гризеше ноктите.
— Когато дъждовете отминат, нещата ще се оправят — каза господин Кармичаел.
— Няма да отминат — пророкува вдовицата. — Нещастието никога не идва само. Не видяхте ли Росарио де Монтеро?
Господин Кармичаел я бе видял. «Всичко това е някакъв безпричинен скандал — каза той. — Ако човек обръща внимание на пасквилите, накрая ще се побърка.»
— Пасквилите — въздъхна вдовицата.
— Вече написаха и моя — каза господин Кармичаел.
Тя се доближи до писалището с изумен вид.
— Вашия?
— Моя — потвърди господин Кармичаел. — Изписаха един — и голям, и пълен, и го залепиха в събота миналата седмица. Приличаше на киноафиш.
Вдовицата придърпа един стол към писалището. «Това е безобразие — възкликна тя. — Какво може да се каже за такова примерно семейство като вашето?» Господин Кармичаел не беше разтревожен.
— Тъй като жена ми е руса, децата ни са най-различни — обясни той. — Представете си, единадесет са.
— Естествено — рече вдовицата.
— А в пасквила пишеше, че аз съм баща само на мургавите. И се изреждаха бащите на другите. Замесен е дори дон Чепе Монтиел, лека му пръст.
— Мъжът ми!
— Вашият и на други четири госпожи — каза господин Кармичаел.
Вдовицата бе започнала да плаче. «За щастие децата ми са далече — нареждаше тя. — Пишат, че не искат да се върнат в тая дивашка страна, където убиват студенти по улицата, а аз им отговарям, че имат право да си останат в Париж завинаги.» Господин Кармичаел поизвърна стола си, защото разбра, че всекидневният досаден епизод бе започнал отново.