— Вие няма защо да се тревожите — рече той.
— Напротив — изхлипа вдовицата. — Аз първа трябваше да си събера партушините и да се махна от това село, макар да се затрият тези земи и тези всекидневни разправии, които са на дъното на всички нещастия. Не, господин Кармичаел, не ми трябва златен плювалник, за да храча кръв.
Господин Кармичаел се опита да я утеши.
— Вие трябва да поемете своята отговорност — рече той. — Такова богатство не може да се хвърли на улицата.
— Парите са дяволска измислица — каза вдовицата.
— Но в този случай те са резултат от тежкия труд на дон Чепе Монтиел.
Вдовицата захапа пръсти.
— Вие знаете, че това не е вярно — възрази тя. — Това са мръсно спечелени пари и първият, който заплати за това, като умря, без да се причести, бе Хосе Монтиел.
Не за пръв път го казваше.
— Вината, естествено, е на този звяр — възкликна тя, като посочи кмета, който минаваше по отсрещния тротоар под ръка с импресариото на цирка. — Но на мен се пада изкуплението.
Господин Кармичаел я остави сама. Пъхна в една картонена кутия пачките банкноти, вързани с ластичета, и застанал на вратата към двора, започна да вика ратаите по азбучен ред.
Докато мъжете получаваха седмичната си заплата, вдовицата Монтиел ги усещаше как минават, без да отвръщат на поздравите. Живееше сама в мрачната къща с девет стаи, където бе умряла Мама Гранде и която Хосе Монтиел бе купил, без да подозира, че вдовицата му ще трябва в нея да понася самотата до смъртта си. Нощем, докато обикаляше с пръскачката с флайтокс празните стаи, тя срещаше Мама Гранде, която трепеше въшки по коридорите, и я питаше: «Кога ще умра?» Но тези щастливи срещи с отвъдното бяха успели само да увеличат съмненията й, защото отговорите, както на всички мъртъвци, бяха глупави и противоречиви.
Малко след единадесет вдовицата през сълзи видя отец Анхел да прекосява площада. «Отче, отче» — повика тя, чувствайки, че с този вик прави последната крачка. Но отец Анхел не я чу. Бе почукал на вратата на вдовицата Асис, на отсрещния тротоар, и вратата предпазливо се бе отворила, за да го пропусне да влезе.
В коридора, преливащ от птичето чуруликане, вдовицата Асис лежеше в платнен стол, а лицето й бе покрито с напоена с одеколон кърпа. По почукването на вратата разбра, че е отец Анхел, но удължи този миг на облекчение, докато чу поздрава му. Тогава откри лицето си, съсипано от безсънието.
— Простете, отче — каза тя, — не ви очаквах толкова рано.
Отец Анхел не знаеше, че го бяха поканили за обяд. Извини се, малко объркан, каза, че и той е прекарал цялата сутрин в главоболие и предпочел да прекоси площада преди жегата.
— Няма значение — каза вдовицата. — Просто исках да кажа, че днес съм същинска развалина.
Свещеникът извади от джоба си един молитвеник без корици. «Ако искате, можете да си отдъхнете малко, докато аз се моля» — рече той. Вдовицата се възпротиви.
— Чувствам се по-добре — каза тя.
Отиде до края на коридора със затворени очи и след като се върна, прекалено грижливо простря кърпата на страничното облегало на сгъваемия стол. Когато седна срещу свещеника, тя изглеждаше с няколко години по-млада.
— Отче — заговори тогава без драматизъм, — нуждая се от вашата помощ.
Отец Анхел прибра молитвеника в джоба си.
— На вашите услуги.
— Става дума пак за Роберто Асис.
Престъпвайки обещанието си да забрави пасквила, предишния ден Роберто Асис се бе сбогувал до завръщането си в събота и се бе върнал неочаквано още същата нощ. Оттогава до сутринта, когато умората го повалила, прекарал седнал в тъмната стая, в очакване на предполагаемия любовник на жена си.
Отец Анхел я изслуша слисан.
— Но това е неоснователно — каза той.
— Вие не познавате Асисовци, отче — възрази вдовицата. — Те имат адско въображение.
— Ребека знае мнението ми по въпроса за пасквилите — каза той. — Но ако искате, мога да поговоря и с Роберто Асис.
— По никакъв начин — рече вдовицата. — Това ще значи да налеем масло в огъня. Но ако вие споменете за пасквилите в неделната проповед, аз съм сигурна, че Роберто Асис ще се замисли.
Отец Анхел разпери ръце.
— Невъзможно — възкликна той. — Това би значело да отдадем на случая значението, което той не заслужава.
— По-важно е да се предотврати едно престъпление.
— Смятате ли, че може да се стигне дотам?
— Не само смятам — каза вдовицата, — но и съм сигурна, че няма да имам сили, за да му попреча.