Малко след това седнаха около масата. Една боса прислужница поднесе ориз с фасул, варени зеленчуци и блюдо с кюфтета, плуващи в някакъв гъст кафяв сос. Отец Анхел мълчаливо си сипа. Лютият пипер, дълбоката тишина в къщата и усещането за смут, което в този миг изпълваше сърцето му, отново го пренасяха в голата му стаичка на млад свещеник през онова жарко пладне в Макондо. В един такъв ден — прашен и горещ, той бе отказал християнско погребение на един обесен, когото суровите жители на Макондо не искаха да заровят.
Разкопча яката на расото си, за да остави потта свободно да се стича.
— Добре — каза на вдовицата. — Тогава постарайте се Роберто Асис да присъства на неделната служба.
Вдовицата Асис обеща.
Доктор Хиралдо и жена му, които никога не спяха подир пладне, запълниха следобеда с четенето на един разказ от Дикенс. Бяха на вътрешната тераса — той в хамака, слушаше със сключени на тила ръце; тя, с книгата в скута, четеше с гръб към ромбовете светлина, в които пламтяха гераниите. Чете безстрастно, професионално, без да променя положението си на стола. Не дигна глава чак до края, но дори и след това остана с разтворена върху коленете книга, докато мъжът й се миеше в легена. Жегата предвещаваше буря.
— Това дълъг разказ ли е? — попита тя, след като внимателно обмисли въпроса.
Със старателни движения, заучени в хириругическата зала, лекарят вдигна глава от легена. «Казват, че е къса повест — отвърна той, застанал пред огледалото, докато мажеше косата си с брилянтин. — Аз бих казал, че по-скоро е дълъг разказ.» Разтри с пръсти мазнината по черепа си и заключи:
— Критиците биха казали, че е къс разказ, но твърде дълъг.
Облече си бял ленен костюм, подпомаган от жена си. Би могла да мине за негова по-голяма сестра не само заради спокойното обожание, с което го ограждаше, но и заради студенината в очите, която я караше да изглежда по-възрастна. Преди да излезе, доктор Хиралдо й показа списъка и реда на посещенията, ако неочаквано се появеше някой спешен случай, и премести стрелките на картонения часовник в чакалнята: «Докторът ще се върне в пет.»
Улицата трептеше в маранята. Доктор Хиралдо тръгна по сенчестия тротоар, преследван от някакво предчувствие — въпреки натежалия въздух този следобед нямаше да вали. Цвърченето на щурците правеше по-осезаема самотата на пристанището, но кравата бе измъкната и отвлечена от течението, затова вонята на мърша бе оставила огромна празнина във въздуха.
Телеграфистът го повика от хотела.
— Получихте ли телеграмата?
Доктор Хиралдо не я бе получил.
— Съобщете условията за изпращането, подписан Аркофан — издекламира по памет телеграфистът.
Заедно отидоха до пощенската служба. Докато лекарят пишеше отговора, служителят започна да клюма.
— Това е от солната киселина — обясни лекарят без особена научна убеденост. И въпреки предчувствието си добави утешително, след като свърши да пише: «Може би тази вечер ще вали.»
Телеграфистът преброи думите. Лекарят не му обърна внимание. Гледаше една обемиста книга, отворена до апарата. Попита дали е роман.
— «Клетниците» на Виктор Юго — изтрака телеграфистът. Запечата копието на телеграмата и се върна до тезгяха с книгата в ръка. — Мисля, че с тази ще откараме до декември.
Доктор Хиралдо знаеше от години, че телеграфистът запълва свободните си часове, като предава поеми на телеграфистката в Сан Бернардо дел Виенто. Не знаеше, че й чете и романи.
— Това е твърде сериозна книга — каза той, като разлистваше оръфания том, който събуди в паметта му смътни юношески вълнения. — Александър Дюма би бил по-подходящ.
— Тя харесва тази — обясни телеграфистът.
— Познаваш ли я вече?
Телеграфистът отрицателно поклати глава.
— Но все едно, че я познавам — каза той. — Бих я разпознал във всяко кътче на света по това как подскача на «р»-тата.
И този следобед доктор Хиралдо имаше запазен час за дон Сабас. Завари го изтощен в леглото, загърнат в пешкир от кръста нагоре.
— Хубави ли бяха бонбоните? — попита лекарят.
— От жегата е — оплака се дон Сабас, като извърна към вратата огромното си туловище на баба. — Бих си инжекцията след обяда.
Доктор Хиралдо отвори чантата си върху поставена до прозореца маса. Щурците цвърчаха в двора, а в стаята беше като в парник. Седнал в подлогата, дон Сабас пусна вяла струя урина. Когато лекарят взе в стъклената тръбичка проба от кехлибарената течност, болният се почувства ободрен. Като наблюдаваше анализа, той каза: