— Внимавайте много, докторе, защото не искам да умра, без да узная как свършва тази история.
Доктор Хиралдо пусна една синя таблетка в стъкленицата.
— Коя история?
— С пасквилите.
Дон Сабас го проследи с кротък поглед, докато лекарят загряваше тръбичката на пламъка на спиртника. Подуши. Безцветните очи на болния го чакаха с въпрос.
— Добре — каза лекарят, докато изливаше пробата в подлогата. После внимателно изгледа дон Сабас: — И вие ли обръщате внимание на тази история?
— Аз не — отвърна болният. — Но чудесно се забавлявам със страха на хората.
Доктор Хиралдо приготвяше спринцовката за подкожни инжекции.
— Освен това — продължи дон Сабас — на мене ми лепнаха пасквил преди два дни. Все същите глупости — лудориите на синовете ми и историята с магаретата.
Лекарят притисна артерията на дон Сабас с каучуковата сонда. Болният повтори това за магаретата и накрая трябваше да разкаже историята, защото на доктора му се струваше, че не я знае.
— Това е една сделка с магарета, която направих преди двадесет години — каза дон Сабас. — Работата е там, че всички продадени от мене магарета след два дни умираха без никакви следи от насилие.
Протегна ръката си с отпуснати меса на лекаря, за да му вземе кръв. Когато доктор Хиралдо затисна мястото с памуче, дон Сабас сгъна лакътя си.
— И знаете ли какво измислиха хората?
Лекарят поклати глава.
— Пуснаха слуха, че съм се промъквал нощем в градините и съм застрелвал магаретата, като съм пъхал револвера в задниците им.
Доктор Хиралдо прибра в джоба на сакото си стъклената тръбичка с кръвната проба.
— Тази история има всички изгледи да е вярна — рече той.
— Хапели са ги змиите — каза дон Сабас, седнал в леглото като ориенталски идол. — Но все пак трябва да си голям страхопъзльо, за да пишеш в пасквили нещо, което цял свят го знае.
— Това винаги е била характерна черта на пасквилите — рече лекарят. — Пишат в тях това, което цял свят знае и което наистина почти винаги е вярно.
Дон Сабас за миг усети, че му прилошава. «Наистина» — измънка той, като бършеше с чаршафа потта от подпухналите си клепачи. После веднага реагира:
— Работата е там, че в тази страна зад всяко богатство се крие по едно умряло магаре.
Лекарят чу изречението, надвесен над легена. Видя отразена във водата собствената си реакция — едни толкова съвършени зъби, че не приличаха на естествени. Като погледна пациента през рамо, той каза:
— Винаги съм смятал, скъпи дон Сабас, че единствената ви добродетел е безсрамието.
Болният се оживи. Нападките на лекаря предизвикваха у него някакво внезапно подмладяване. «И половата ми потентност» — каза той и придружи думите си със свиване на ръка, което можеше да мине за жест за раздвижване на кръвта, но на лекаря се стори красноречиво безсрамен. Дон Сабас тромаво надигна задник.
— Затова си умирам от смях с тия пасквили — продължи той. — Казват, че синовете ми запретвали полата на всяко напъпило момиченце из околността, а аз казвам — на баща си са се метнали.
Преди да се сбогува, доктор Хиралдо трябваше да изслуша спектралната рекапитулация на сексуалните приключения на дон Сабас.
— Щастлива младост — възкликна накрая болният. — Щастливи времена бяха. Тогава едно шестнайсетгодишно момиче струваше по-малко от една юница.
— От тези спомени ще ви се увеличи захарта — каза лекарят.
Дон Сабас отвори уста.
— Напротив — възрази той. — Те са по-добри от проклетите ви инжекции с инсулин.
Когато излезе на улицата, лекарят имаше усещането, че по вените на дон Сабас е започнал да тече сладък сок. Но друго нещо го тревожеше — пасквилите. От дни насам в кабинета му достигаха най-различни слухове. Този следобед, след посещението при дон Сабас, той разбра, че всъщност от една седмица не бе чул да се говори за нищо друго.
През следващия час направи още няколко визитации и навсякъде говореха само за пасквилите. Изслуша разказите, без да коментира, като си даваше вид на шеговито безразличен, а всъщност се мъчеше да стигне до някакво заключение. Връщаше се в кабинета си, когато отец Анхел, който излизаше от дома на вдовицата Монтиел, го изтръгна от размислите му.
— Как са болните, докторе? — попита отец Анхел.
— Моите са добре, отче — отвърна лекарят. — А вашите?
Отец Анхел прехапа устни. Хвана лекаря под ръка и заедно тръгнаха през площада.
— Защо питате?
— И аз не знам — каза лекарят. — Имам сведения, че сред вашата клиентела се шири тежка епидемия.
Отец Анхел се отклони от темата, което на доктора се стори съзнателно.