— Току-що говорих с вдовицата Монтиел — рече свещеникът. — Тази нещастна жена е със съвсем разстроени нерви.
— Може да е от угризение на съвестта — постави диагноза лекарят.
— Натрапчивата мисъл за смъртта.
Макар да живееха в противоположни посоки, отец Анхел го придружи до кабинета му.
— Сериозно, отче — започна отново лекарят. — Какво мислите за пасквилите?
— Не мисля за тях — отвърна свещеникът. — Но ако ме накарате да го сторя, ще ви кажа, че те са дело на завистта в едно достойно за пример село.
— Така ние, лекарите, не поставяхме диагнози дори в Средновековието — възрази доктор Хиралдо.
Спряха се пред кабинета. Като си вееше бавно, отец Анхел за втори път този ден каза, че «не бива да отдаваме на случая значението, което той не заслужава». Доктор Хиралдо се почувства разтърсен от някакво дълбоко отчаяние.
— Откъде знаете, отче, че няма нищо вярно в това, което пишат пасквилите?
— Щях да го знам от изповедите.
Лекарят студено го погледна право в очите.
— Още по-лошо, че не го знаете от изповедите — каза той.
Същия този следобед свещеникът забеляза, че и в домовете на бедните говорят за пасквилите, но по различен начин и дори с някаква здрава радост. Вечеря неохотно, след като прочете молитвата, измъчван от остро главоболие, което отдаде на обедните кюфтета. После потърси моралната оценка за филма и за пръв път през живота си изпита някакво смътно чувство за гордост, когато удари дванадесетте удара на абсолютната забрана. Накрая облегна една табуретка на входната врата и усещайки, че главата му се пръска от болка, реши публично да провери кои влизат в киното, пренебрегвайки предупреждението му.
Влезе кметът. Наместил се в един ъгъл в партера, той изпуши две цигари още преди да започне филмът. Подутината вече съвсем беше спаднала, но тялото му още страдаше от спомена за преминалите нощи и ефекта от хапчетата, затова от цигарите му се повдигна.
Киносалонът представляваше двор, ограден с циментов зид, покрит с поцинкована ламарина до средата на партера и обрасъл с трева, която, изглежда, всяка сутрин се съживяваше, наторявана с дъвка и цигарени угарки. За миг пред очите на кмета заплуваха пейките от нерендосани дъски, желязната решетка, която отделяше партера от галерията, и той зърна шеметно трептене по боядисаната в бяло стена в дъното, където се прожектираше филмът.
Почувства се по-добре, когато светлините угаснаха. Тогава оглушителната музика на високоговорителя спря, но стана по-силна вибрацията на електрическия генератор, инсталиран в дървена кутия до прожекционния апарат.
Преди филма пуснаха реклами. Шум от приглушен шепот, бързи стъпки и пресеклив смях раздвижиха за няколко минути полумрака. Внезапно стреснат, кметът помисли, че това тайно вмъкване в киното прилича на подстрекателство срещу строгите норми на отец Анхел.
Дори само по вълна̀та от одеколон той би познал собственика на киносалона, когато той мина покрай него.
— Разбойник — пошушна му той, като го хвана за лакътя. — Ще трябва да платиш специален данък.
Като се смееше през зъби, собственикът седна до него.
— Филмът е хубав — рече.
— Аз лично — каза кметът — бих предпочел всички да са лоши. Няма нищо по-скучно от моралното кино.
Преди години никой не би приел много сериозно тази камбанна цензура. Но всяка неделя, на литургията, отец Анхел посочваше от амвона и прогонваше от църквата ония жени, които през седмицата бяха нарушили забраната му.
— Спаси ни задната вратичка — каза собственикът.
Кметът се бе загледал в остарелия кинопреглед. Заговори, като се спираше, когато нещо привлечеше вниманието му на екрана.
— Навсякъде е така — рече той. — Попът не дава причастие на жените, които носят къси ръкави, а те продължават да си ги носят, но си прикачват дълги ръкави, преди да влязат в църква.
След кинопрегледа пуснаха реклама за филма през следващата седмица. Гледаха я мълчаливо. Когато свърши, собственикът се наведе към кмета.
— Лейтенанте — прошепна той, — купете ми тая история.
Кметът не откъсна очи от екрана.
— Не е изгодна.
— За мене не е — каза собственикът. — Но за вас ще бъде истинска мина. Естествено на вас попът няма да ви играе номера с камбаната.
Кметът размисли, преди да отговори.
— Нрави ми се — рече той.
Но не каза нищо конкретно. Сложи крака на предната скамейка и се изгуби из лабиринта на някаква оплетена драма, която в края на краищата, както си помисли, не заслужаваше повече от четири камбани.