— Нали, лейтенанте?
— Това са глупости на хората — каза кметът — и те да си се оправят. Ние няма защо да си пъхаме гагата в тая работа.
Съдията Аркадио скъса листа, смачка го на топка и я запрати на двора:
— Естествено.
Още преди да чуе отговора, кметът вече беше забравил случката. Той опря длани на писалището и рече:
— Добре, това, което искам да проверите във вашите книги, е следното: поради наводненията хората от долния квартал пренесоха домовете си на терена зад гробището, който е моя собственост. Какво трябва да направя в такъв случай?
Съдията Аркадио се усмихна.
— За това нямаше нужда да идваме в канцеларията — рече. — Това е най-простото нещо на света — общината присъжда местата на наемателите и заплаща съответното обезщетение на този, който докаже, че е законен притежател.
— Имам документи — каза кметът.
— Тогава трябва само да се назначат вещи лица, за да направят оценката — каза съдията. — Общината плаща.
— Кой трябва да ги назначи?
— Можете вие самият да ги назначите.
Кметът се отправи към вратата, като наместваше кобура на пистолета си. Като го гледаше как се отдалечава, съдията Аркадио си помисли, че животът не е нищо друго освен непрекъсната поредица от възможности за оцеляване.
— Човек не бива да нервничи за един толкова обикновен въпрос — усмихна се той.
— Не нервнича — каза кметът сериозно, — но все пак си е работа.
— Преди това, естествено, ще трябва да назначите пълномощника — намеси се секретарят.
Кметът се обърна към съдията:
— Вярно ли е?
— При извънредно положение това не е абсолютно наложително — каза съдията, — но естествено вашето положение ще бъде по-сигурно, ако в сделката посредничи пълномощникът, още повече, че вие сте собственик на спорните места.
— Тогава ще трябва да се назначи — рече кметът.
Господин Бенхамин сложи другия си крак върху сандъчето, без да откъсва очи от лешоядите, които си оспорваха някакво черво насред улицата. Наблюдаваше тромавите движения на птиците, надути и префърцунени, сякаш танцуваха някакъв старинен танц, и се възхити от вярната представа, която даваха за тях мъжете, маскиращи се като лешояди на Петдесетница. Седналото в краката му момче намаза с цинков окис другата обувка и отново почука по сандъчето, за да сложи другия си крак върху поставката.
Господин Бенхамин, който едно време живееше от писането на прошения, не бързаше за нищо. Времето течеше неуловимо в този магазин, който той изяждаше стотинка по стотинка, докато останаха само един галон петрол и връзка лоени свещи.
— Макар че вали, продължава да е топло — каза момчето.
Господин Бенхамин не беше съгласен. Беше облечен в безукорен бял ленен костюм. Момчето, напротив, беше с изпотена на гърба риза.
— Горещината е въпрос на нагласа — каза господин Бенхамин. — Цялата работа е да не й обръщаме внимание.
Момчето нищо не каза. Отново чукна по сандъчето и миг след това бе приключило работата си. Във вътрешността на мрачния магазин с празни шкафове господин Бенхамин облече сакото си. После си сложи сламена шапка, прекоси улицата, като се пазеше с чадър от ситния дъждец, и почука на прозореца на отсрещната къща. През полуотвореното крило надникна момиче с гарвановочерни коси и много бледа кожа.
— Добър ден, Мина — рече господин Бенхамин. — Няма ли да обядваш?
Тя каза, че още не, и разтвори широко прозореца. Беше седнала пред голям кош, пълен с парчета тел и разноцветна хартия. В скута си държеше кълбо конци, ножица и недовършен букет изкуствени цветя. На грамофона се въртеше някаква плоча.
— Ще бъдеш ли така добра да наглеждаш магазина, докато се върна? — попита господин Бенхамин.
— Ще се забавите ли?
Господин Бенхамин се бе заслушал в плочата.
— Отивам до зъболекаря — отвърна той. — До половин час съм тук.
— А, добре — каза Мина, — защото сляпата не иска да се разсейвам край прозореца.
Господин Бенхамин престана да слуша плочата. «Всички сегашни песни са едни и същи» — каза той. Мина вдигна едно завършено цвете, което се люлееше на дълго стъбло от тел, увито в зелена хартия. Завъртя го между пръстите си, омагьосана от съвършеното допълване на плочата с цветето.
— Вие сте враг на музиката — рече тя.
Но господин Бенхамин се бе отдалечил, като вървеше на пръсти, за да не подплаши лешоядите. Мина не възобнови работата си, докато не го видя да чука на вратата на зъболекаря.