— Според мене — каза зъболекарят, като отваряше вратата — чувствителността на хамелеоните е в очите им.
— Възможно е — съгласи се господин Бенхамин. — Но защо ми го казвате?
— Току-що чух по радиото, че слепите хамелеони не си менят цвета — каза зъболекарят.
След като остави разтворения чадър в ъгъла, господин Бенхамин окачи на един пирон сакото и шапката си и седна на стола. Зъболекарят размачкваше в хаванчето някаква розова каша.
— Много неща се разправят — каза господин Бенхамин.
Не само в този миг, а винаги при всякакви обстоятелства той говореше с някаква тайнствена нотка.
— За хамелеоните ли?
— За всички.
Зъболекарят се доближи до стола с готовата смес, за да направи отпечатъка. Господин Бенхамин свали счупената протеза, уви я в кърпа и я сложи на стъклената полица до стола. Без зъби, с тесните си рамене и мършаво тяло, той приличаше на светец. След като нагласи сместа на небцето му, зъболекарят го накара да затвори уста.
— Така е — каза той, като го гледаше право в очите. — Аз съм страхливец.
Господин Бенхамин се опита да поеме дълбоко въздух, но зъболекарят задържа устата му затворена. «Не — възрази той наум. — Не е това.» Знаеше, както и всички, че зъболекарят бе единственият осъден на смърт, който не напусна дома си. Бяха надупчили стените като решето, бяха му дали срок от двадесет и четири часа, за да напусне селото, но не успяха да го пречупят. Той бе преместил кабинета в една от вътрешните стаи и бе продължил да работи, с револвера наблизо, без да губи самообладание, докато преминаха дългите месеци на терора.
Докато извършваше операцията, зъболекарят няколко пъти видя в очите на господин Бенхамин да проблясва един и същ отговор, изразяващ повече или по-малко безпокойство. Но задържа устата му затворена, докато гипсът се втвърди. После свали отливката.
— Нямах пред вид това — успя да проговори най-после господин Бенхамин. — Имах пред вид пасквилите.
— А-а — каза зъболекарят. — Значи, и ти обръщаш внимание на това.
— Те са признак за разложение — каза господин Бенхамин.
Той отново бе сложил протезата си и сега започваше старателно да си облича сакото.
— Те са признак, че всичко рано или късно се узнава — каза зъболекарят с безразличие. Той погледна през прозореца помътеното небе и предложи: — Ако искаш, почакай да спре дъждът.
Господин Бенхамин окачи чадъра на ръката си. «В магазина няма никой» — отвърна той, като на свой ред се вгледа в набъбналия от вода облак. Помаха с шапка за довиждане.
— И си избий тази мисъл от главата, Аурелио — каза вече при вратата. — Никой няма право да те мисли за страхливец само защото си извадил един зъб на кмета.
— В такъв случай — каза зъболекарят — почакай една секунда.
Той отиде до вратата и подаде на господин Бенхамин някакъв сгънат лист.
— Прочети и предай.
Господин Бенхамин нямаше защо да разгъва листа, за да разбере какво е. Изгледа го с отворена уста.
— Пак ли?
Зъболекарят кимна с глава и остана на вратата, докато господин Бенхамин излезе.
В дванадесет жена му го извика да обядва. Анхела — двадесетгодишната му дъщеря, кърпеше чорапи в столовата, обзаведена просто и бедно с мебели, които имаха вид на стари по рождение. Върху дървен перваз към двора бяха наредени боядисани в червено гърнета с билки.
— Горкият Бенхаминсито — каза зъболекарят, като сядаше на мястото си пред кръглата маса, — разтревожил се е от пасквилите.
— Всички са разтревожени — отвърна жена му.
— Сестрите Товар напускат селото — намеси се Анхела.
Майката взе чиниите, за да сипе супата. «Разпродават набързо всичко» — каза тя. Като вдъхна топлия мирис на супата, зъболекарят се почувства чужд за тревогите на жена си.
— Ще се върнат — каза той. — Срамът има къса памет.
Като духаше в лъжицата, преди да изсърба супата, той зачака коментара на дъщеря си — момиче с малко суховат вид, като него, чийто поглед обаче излъчваше необикновена живост. Но тя не отвърна нищо. Заговори за цирка. Каза, че имало някакъв мъж, който с трион разрязвал жена си наполовина, едно джудже, което пеело с глава, навряна в устата на лъва, и един акробат, който правел тройно салтомортале над поставка с ножове. Зъболекарят я слушаше и се хранеше мълчаливо. Накрая обеща, че тази вечер, ако не вали, всички ще идат на цирк.
В спалнята, докато окачваше хамака за следобедния сън, той разбра, че обещанието не бе променило настроението на жена му. Тя също бе готова да напуснат селото, ако им лепнеха пасквил.