Зъболекарят я изслуша, без да се изненада. «Ще е много весело — каза той, — след като не успяха да ни изкарат оттук с куршуми, сега да ни изгонят с някаква хартийка, залепена на вратата.» Той си изу обувките и се пъхна в хамака по чорапи, като я успокояваше:
— Но не се притеснявай, няма никаква опасност да ни залепят пасквил.
— Не щадят никого — каза жената.
— Зависи — възрази зъболекарят. — Те знаят, че с мене е по-различно.
Жената се изтегна в леглото с израз на безкрайна умора.
— Поне да знаеше кой ги слага.
— Който ги слага, той си знае — каза зъболекарят.
Кметът прекарваше по цели дни, без да хапне нищо. Просто забравяше. Дейността му — понякога трескава — беше толкова безредна, колкото и дългите периоди на леност и скука, когато бродеше из селото безцелно или се затваряше в блиндирания кабинет, загубил всякакво чувство за време. Винаги сам, винаги малко завеян, той нямаше никакво увлечение, нито си спомняше някога да се е подчинявал на редовни навици. Тласкан единствено от непоносим глад, той се появяваше в хотела кога да е и ядеше, каквото му сервират.
Този ден обядва със съдията Аркадио. Останаха заедно целия следобед, докато бе узаконена продажбата на терените. Вещите лица изпълниха дълга си. Пълномощникът, назначен временно, изпълни задълженията си в продължение на два часа. Малко след четири, когато влязоха в салона за билярд, двамата имаха вид на завърнали се от тежко пътешествие в бъдещето.
— Значи, свършихме — каза кметът, потривайки ръце.
Съдията Аркадио сякаш не го чу. Кметът го видя как слепешката търси столче край тезгяха и му подаде едно хапче.
— Една чаша вода — нареди той на дон Роке.
— Една студена бира — поправи го съдията Аркадио, опрял чело на тезгяха.
— Или една студена бира — съгласи се кметът и сложи парите върху тезгяха. — Спечели си я с мъжки труд.
След като изпи бирата, съдията Аркадио разтърка корените на косите си с пръсти. Заведението бе празнично развълнувано в очакване на цирковия парад.
Кметът го гледаше от салона за билярд. Разтърсвано от духовите и ударните инструменти, първо мина момиче в сребрист костюм, седнало върху слон-джужде с уши като малангови листа. След това преминаха палячовците и акробатите. Дъждът бе спрял съвсем и последните слънчеви лъчи започваха да стоплят измитата привечер. И когато музиката спря, за да може мъжът на кокили да прочете съобщението, сякаш цялото село се издигна над земята, замлъкнало в чудотворна тишина.
Отец Анхел, който наблюдаваше парада от стаята си, отмерваше такта на музиката с глава. Това добро настроение, появило се от детството, не го напусна и на вечеря, и в първите вечерни часове чак докато престана да следи кой влиза в киното и отново остана сам със себе си в спалнята. След молитвата седя в състояние на скръбен екстаз в тръстиковия стол-люлка и не усети кога е станало девет часа, кога е замлъкнал високоговорителят в киното, а на негово място е закрякала жаба. Тогава се доближи до работната си маса, за да напише доклад до кмета.
На едно от почетните места в цирка, което бе заел по настояване на импресариото, кметът изгледа началния номер на акробатите и едно излизане на палячовците. После се появи Касандра, облечена в черно кадифе, с вързани очи, готова да отгатне мислите на присъстващите. Кметът избяга. Направи обичайната обиколка из селото и в десет отиде в полицията. Там го очакваше, красиво написана на лист за писмо, молбата на отец Анхел. Разтревожи го официалния й тон.
Отец Анхел бе започнал да се съблича, когато кметът почука на вратата. «По дяволите — възкликна свещеникът. — Не ви очаквах толкова скоро.» Кметът свали фуражката си, преди да влезе.
— Обичам да отговарям на писмата — усмихна се той.
Завъртайки я като диск, той хвърли фуражката върху тръстиковия стол. Под чешмата в легена с вода бяха оставени да се изстудяват няколко бутилки с газирани напитки. Отец Анхел взе една.
— Ще пиете ли една лимонада?
Кметът прие.
— Обезпокоих ви — каза свещеникът и тръгна право към целта, — за да ви изразя тревогата си от вашето безразличие към пасквилите.
Каза това така, че то би могло да прозвучи като шега, но кметът го разбра съвсем правилно. Изумен, той се запита как пасквилите са могли да разтревожат толкова отец Анхел.
— Странно е, отче, че и вие сте загрижен за това.
Отец Анхел бъркаше в чекмеджетата на масата, търсейки отварачката.
— Не самите пасквили ме безпокоят — каза той малко объркан, като не знаеше какво да прави с бутилката. — Безпокои ме известно чувство за несправедливост във всичко това.