Кметът взе от него бутилката и я отвори толкова сръчно с лявата си ръка о налчето на ботуша, че това привлече вниманието на отец Анхел. После облиза излязлата по гърлото на бутилката пяна.
— Всеки си има личен живот — започна той, без да успее да довърши мисълта си. — Наистина, отче, не виждам какво може да се направи.
Свещеникът се настани до работната маса. «Би трябвало да знаете — каза той. — В края на краищата това съвсем не е нещо ново за вас.» Обходи стаята с разсеян поглед и каза с друг тон:
— Ще трябва да се направи нещо преди неделя.
— Днес е четвъртък — уточни кметът.
— Имам представа за времето — възрази свещеникът. И добави с неподозирана живост: — Но може би няма да е прекалено късно, за да изпълните дълга си.
Кметът се опита да извие шията на бутилката. Отец Анхел го гледаше как се разхожда от единия до другия край на стаята, изправен и строен, без никаква следа от физическо остаряване, и изпита остро чувство за малоценност.
— Както виждате — потвърди той, — не се касае за нищо изключително.
На камбанарията удари единадесет. Кметът изчака да отзвучи и последният звън и тогава с ръце на масата се наведе към свещеника. На лицето му бе изписана същата загриженост, която трябваше да прозвучи и в гласа му.
— Вижте какво, отче — започна той. — Селото е спокойно, у хората се заражда доверие във властта. Всяка проява на сила в този момент би била прекалено голям риск за нещо толкова незначително.
Отец Анхел поклати утвърдително глава. Помъчи се да обясни:
— Имам пред вид някакви най-общи мерки за сигурност.
— Във всеки случай — продължи кметът, без да променя положението си — аз вземам под внимание обстоятелствата. Вие знаете — държа затворени в участъка шестима полицаи, които получават заплата, без да вършат нищо. Не можах да издействам да ги сменят.
— Знам — каза отец Анхел. — Не ви обвинявам в нищо.
— Сега — продължаваше разпалено кметът, без да обръща внимание на прекъсването — за никого не е тайна, че трима от тях са углавни престъпници, измъкнати от дранголника и преоблечени като полицаи. Така както стоят нещата, не мога да ги пусна на улицата да ловят призраци.
Отец Анхел разпери ръце.
— Естествено — съгласи се решително — това изобщо не влиза в сметката. Но защо например не се обърнете към почтените граждани?
Кметът се протегна и неохотно отпи няколко глътки от бутилката. Ризата на гърдите и гърба му беше мокра от пот. После рече:
— Почтените граждани, както вие казвате, си умират от смях с тия пасквили.
— Не всички.
— Освен това не е редно да тревожим хората за нещо, което в края на краищата не си заслужава. Откровено казано, отче — завърши той в добро настроение, — до тази вечер не ми бе хрумвало, че вие и аз ще имаме нещо общо с тая работа.
Отец Анхел придоби майчинско изражение. «Донякъде, да» — възрази той и се впусна в дълго обяснение, в което вече се промъкваха назрели пасажи от проповедта, която мислено бе започнал да подрежда от предишния ден, по време на обяда у вдовицата Асис.
— Става дума, ако може така да се каже — достигна той връхната точка, — за тероризъм в морално отношение.
Кметът широко се усмихна. «Добре, добре — почти го прекъсна той. — Хартийките не си заслужават толкова философстване, отче.» Като остави на масата недоизпитата бутилка, той отстъпи в най-добро настроение:
— Щом ми поставяте въпроса по този начин, трябва да видим какво можем да направим.
Отец Анхел поблагодари. Не било никак приятно, както каза той, човек да се изкачи на амвона в неделя с тревога като тази. Кметът се бе опитал да го разбере. Но си давал сметка, че е прекалено късно и вече отнемал от съня на свещеника.
Барабанчикът се появи като призрак от миналото. Барабанът заби пред салона за билярд в десет сутринта и държа селото в равновесие в самия център на тежестта чак докато прозвучаха енергично и предупредително трите заключителни удара и безпокойството отново бе възстановено.
— Смъртта! — възкликна вдовицата Монтиел, като видя как се отварят врати и прозорци и как от всички страни хората се стичат към площада. — Смъртта дойде!
След като се окопити от първоначалната изненада, тя дръпна пердетата на балкона и се загледа в тълпата, наобиколила полицая, който се готвеше да прочете наредбата. На площада цареше преголяма тишина за гласа на глашатая. Въпреки че напрегна слух да чуе какво се казва, с ръка зад ухото, вдовицата Монтиел успя да долови само две думи.