Господин Бенхамин бутна с върховете на пръстите си вратата с мрежа, но не влезе в къщата. Възкликна със сдържано отчаяние:
— Прозорците, Нора.
Нора де Хакоб — зряла и едра, подстригана по мъжки, лежеше срещу електрическия вентилатор в полутъмния хол. Чакаше господин Бенхамин, за да обядват. Като го чу, тя непохватно се изправи и отвори четирите прозореца, които гледаха към улицата. Горещ полъх нахлу в гостната, постлана с плочи с някакъв ъгловат паун, повтарящ се до безкрайност, и мебели в калъфи от плат на цветя. И в най-малката подробност личеше западнал разкош.
— Има ли нещо вярно в това, което разправят хората? — попита тя.
— Много неща се разправят.
— За вдовицата Монтиел — уточни Нора де Хакоб. — Казват, че се побъркала.
— За мене тя отдавна си е побъркана — каза господин Бенхамин. И добави с известно разочарование: — Така е, тази сутрин тя се опита да се хвърли от балкона.
Масата, която изцяло се виждаше от улицата, беше подредена — с по един прибор във всеки край. «Божие наказание» — каза Нора де Хакоб и плесна с ръце, за да поднесат обяда. Тя взе и електрическия вентилатор в трапезарията.
— От сутринта къщата е пълна с народ — каза господин Бенхамин.
— Добра възможност човек да я зърне отвътре — рече Нора де Хакоб.
Чернокожо момиче, с пълна с червени възелчета глава, сложи врящата супа на масата. Миризма на пиле изпълни трапезарията и горещината стана нетърпима. Господин Бенхамин нагласи салфетката на врата си и рече «наздраве». Опита се да хапне от врящата лъжица.
— Духай и не бъди глупак — каза тя нетърпеливо. — И си свали сакото. С твоите скрупули да не влизаш в къщата при затворени прозорци ще ни умориш от жега.
— Сега това е по-наложително от всякога — каза той. — Никой не може да каже, че не е видял от улицата всяко мое движение, докато съм в къщата ти.
Тя разкри блестящата си изкуствена усмивка с венци от червен восък за запечатване на документи. «Не ставай смешен — възкликна. — Колкото до мене, могат да казват каквото си щат.» Когато вече можеше да яде от супата, тя продължи да говори в промеждутъците:
— Бих се загрижила наистина за това какво ще кажат за Моника — заключи, имайки пред вид петнадесетгодишната си дъщеря, която не се бе връщала за ваканция, откакто бе отишла в колежа. — Но за мене не могат да кажат нищо освен това, което всички знаят.
Господин Бенхамин този път не й отправи обичайната си неодобрителна усмивка. Ядяха супата си мълчаливо, разделени от двуметровата дължина на масата — най-късото разстояние, което той някога си бе позволявал, особено пред хора. Преди двадесет години, когато тя беше в колежа, той й пишеше дълги, пълни с условности писма, на които тя отговаряше с пламенни бележчици. През една ваканция, по време на разходка из полето, Нестор Хакоб — съвсем пиян, я завлече за косата до един ъгъл в задния двор и й се обясни без алтернативи: «Ако не се ожениш за мене, ще ти тегля куршума.» Ожениха се в края на ваканцията. Десет години по-късно се бяха разделили.
— Все пак — каза господин Бенхамин — не бива със затворени врати да се възбужда въображението на хората.
Той се изправи веднага след кафето. «Отивам си — рече. — Мина сигурно се е отчаяла.» Когато беше до вратата и си слагаше шапката, той възкликна:
— Тази къща е истинска пещ.
— Нали и аз това ти казвам — каза тя.
Почака на крайния прозорец, докато той се отдалечи, и й помаха с ръка, сякаш я благославяше. После отнесе вентилатора в спалнята, затвори вратата и се съблече съвсем гола. Накрая, както всеки ден след обяда, тя отиде в съседната баня и седна на клозетната чиния, сама с тайната си.
Четири пъти на ден тя виждаше как Нестор Хакоб минава покрай къщата. Всички знаеха, че живее с друга жена, че има четири деца от нея и бе считан за примерен баща. Няколко пъти през последните години той бе минавал с децата покрай къщата, но никога с жената. Тя го бе видяла да слабее, да остарява и пребледнява и да се превръща в чужд човек, чиято някогашна интимност й изглеждаше невероятна. Понякога, по време на самотните следобедни дремки, тя отново го бе желала по един невъзможен начин — не такъв, какъвто минаваше край къщата, а какъвто беше още преди да се роди Моника, когато неговата кратка и скучна любов още не й беше станала непоносима.
Съдията Аркадио спа до обяд. Така че узна за наредбата чак след като стигна в канцеларията. Секретарят му, напротив, бе под пара още от осем сутринта, когато кметът го бе помолил да препише наредбата.
— Все пак — размисли съдията Аркадио, след като се осведоми за подробностите — доста драстично е написана. Но беше необходимо.