— Това си е все същата наредба.
— Така е — съгласи се съдията. — Но нещата се промениха, и изразите също трябва да се променят. Хората сигурно са се уплашили.
Все пак, както установи по-късно, докато играеше на карти в салона за билярд, не страхът беше преобладаващото чувство. Беше по-скоро някакво усещане за колективна победа, предизвикана от потвърждението на това, което бе в съзнанието на всички — нищо не се бе променило. Когато напускаше салона за билярд, съдията Аркадио не можа да избегне кмета.
— Значи, пасквилите не си заслужаваха — му каза. — Хората са щастливи.
Кметът го хвана под ръка. «Никой не прави нищо срещу хората — каза той. — Просто обичайното в тези случаи.» Съдията Аркадио се отчайваше от тези разговори в движение. Кметът вървеше с решителна крачка, сякаш отиваше някъде по бърза работа, и чак след дълго обикаляне разбираше, че никъде не отива.
— Това няма да продължи цял живот — продължи той. — До неделя този хубостник с пасквилите ще ни падне в ръцете. Не знам защо си мисля, че е жена.
На съдията Аркадио не му се вярваше. Въпреки небрежността, с която приемаше информацията на секретаря си, той бе стигнал до едно по-общо заключение — пасквилите не бяха дело само на един човек. Като че ли не се подчиняваха на никакъв определен план. В последно време някои се бяха появили в нова разновидност като рисунки.
— Може да не е нито мъж, нито жена — заключи съдията Аркадио. — Може да са различни мъже и различни жени, но всеки да действа поотделно.
— Я не ми усложнявайте нещата, съдия — каза кметът. — Вие би трябвало да знаете, че във всяко нещо, дори да са намесени много хора, има само един виновен.
— Това го е казал Аристотел, лейтенанте — възрази съдията Аркадио. И добави убедено: — Във всеки случай тази мярка ми изглежда безразсъдна. Просто тия, дето ги лепят, ще чакат да се отмени комендантският час.
— Няма значение — каза кметът, — в края на краищата трябва да се спазва принципът за власт.
Избраните мъже бяха започнали да се събират в участъка. Малкият двор с високи бетонни стени, изпъстрени със следи от кръв и дупки от куршуми, напомняше за времето, когато килиите се оказваха недостатъчни и държаха затворници на открито. Този следобед невъоръжените полицаи се мотаеха по долни гащи из коридорите.
— Ровира — извика кметът от вратата. — Донеси нещо за пиене на тези момчета.
Полицаят започна да се облича.
— Ром ли?
— Не ставай тъпак — извика кметът на път за блиндирания кабинет. — Нещо разхладително.
Събраните запасняци пушеха, насядали покрай стените на двора. Съдията Аркадио ги огледа от балкона на втория етаж.
— Доброволци ли са?
— Представете си — отвърна кметът, — трябваше да ги измъквам изпод леглата, като че ли отиват в казармата.
Съдията не откри нито едно непознато лице.
— Като че ли ги е набирала опозицията — рече той.
Тежките стоманени врати на кабинета се отвориха и отвътре повя хлад. «Това значи, че ще са добри в боя.» — усмихна се кметът, след като запали лампата в частната си крепост. В единия край имаше походно легло, върху едно столче — стъклена кана и чаша, а под леглото — нощно гърне. На голите бетонни стени бяха облегнати пушки и леки картечници. Помещението се проветряваше единствено през тесните и високи кръгли прозорчета, откъдето се виждаха пристанището и двете главни улици. В другия край беше писалището и до него — касата.
Кметът завъртя комбинацията на ключалката.
— И това не е всичко — рече той. — На всички ще раздам пушки.
След тях влезе полицаят. Кметът му подаде няколко банкноти с думите: «Донеси и по два пакета цигари за всеки.» Когато останаха сами, той отново се обърна към съдията Аркадио.
— Как ви се струва тая работа?
Съдията замислено отвърна:
— Безполезен риск.
— Хората ще останат със зяпнали уста — каза кметът. — Освен това ми се струва, че тия нещастници няма да знаят какво да правят с пушките.
— Може и да са пообъркани — съгласи се съдията, — но бързо ще се окопитят.
Той направи усилие да потисне чувството за празнота в стомаха. «Внимавайте, лейтенант — разсъди той. — Да не изпортите всичко.» Кметът с тайнствен жест го подкани да излезе от кабинета.
— Не ставайте страхливец, съдия — пошушна на ухото му. — Ще имат само халосни патрони.
Когато излязоха на двора, лампите вече бяха запалени. Събраните мъже пиеха газирани напитки под мръсните електрически крушки, в които се блъскаха мухите. Като се разхождаше от единия до другия край на двора, където тук-таме имаше локви дъждовна вода, кметът с бащински тон им обясни в какво се състоеше тяхната задача тая нощ — щяха да застанат на пост по двама по главните кръстовища и ъгли и трябваше да стрелят срещу всеки, бил той мъж или жена, който не се подчини на три пъти повторената заповед «стой». Препоръча им да бъдат смели и предпазливи. След полунощ щяха да им раздадат нещо за ядене. Кметът се надяваше, с божия помощ, че всичко ще мине без неприятности и че селото ще съумее да оцени това усилие на властите в полза на обществената сигурност.