Отец Анхел им смигна. «Това прилича — каза той — на мечтата на чичо Зайко.» По-малкото момиче, с широко отворени очи, го посочи с пръст:
— Я, и свещениците се бръснели!
Другата я избута към вратата. «А ти какво си мислеше? — усмихна се свещеникът и добави сериозно: — И ние сме хора.» После се загледа в пръснатите по пода провизии и си каза, че само къщата на Асис е способна на такова разточителство.
— Кажете на момчетата — почти извика той, — че господ ще им го заплати със здраве.
Отец Анхел, който за четиридесет години свещеническа служба не се бе научил да овладява безпокойството си преди тържествени случаи, прибра приборите, без да се избръсне докрай. После събра провизиите, струпа ги под мивката и влезе в ризницата, като бършеше ръце в расото.
Църквата беше пълна. На две пейки край амвона, подарени от самите тях и с имената им, изписани върху медни плочки, седяха Асисовци с майката и снахата. Когато пристигнаха в църквата, за пръв път всички заедно от няколко месеца, би могло да се помисли, че влизат на коне. Кристобал Асис, най-големият, който бе дошъл от чифлика преди половин час и не бе имал време да се обръсне, още носеше ботуши с шпори. Като се погледнеше този див исполин, изглеждаше верен никога непотвърденият слух, че Сесар Монтеро е извънбрачен син на стария Адалберто Асис.
В ризницата отец Анхел го чакаше неприятност — литургическите одежди не бяха на мястото си. Псалтът го завари слисан да рови в чекмеджетата, докато водеше неясен спор със самия себе си.
— Повикай Тринидад — нареди му свещеникът. — И я попитай къде е сложила епитрахила.
Беше забравил, че Тринидад е болна от събота. Вероятно, предположи псалтът, тя е взела някои неща в къщи, за да ги закърпи. Отец Анхел тогава облече одеждите, предназначени за погребалните церемонии. Не успяваше да се съсредоточи. Когато се изкачи на амвона — нетърпелив и все още задъхан, той разбра, че доводите, назрели предишните дни, сега нямаше да имат тази убедителна сила, която имаха в самотата на стаята.
Говори десет минути. Като се запъваше в думите, изненадан от множеството идеи, които не се побираха в предвидените калъпи, той забеляза вдовицата Асис, заобиколена от синовете й. Сякаш ги виждаше няколко века по-късно на някаква неясна семейна снимка. Само Ребека де Асис, разхлаждаща пищния си бюст с ветрило от сандалово дърво, му се стори жива и истинска. Отец Анхел завърши проповедта, без да засегне пряко въпроса за пасквилите.
Вдовицата Асис постоя вдървена няколко минути, като сваляше и слагаше брачния си пръстен с някакво прикрито отчаяние, докато литургията продължаваше. После тя се прекръсти, изправи се и напусна храма през централния кораб, следвана безредно от синовете си.
В една утрин като тази доктор Хиралдо бе проумял вътрешния механизъм на самоубийството. Ръмеше безшумно, в съседната къща пееше авлига, а жена му говореше, докато той си миеше зъбите.
— Неделите са странни — каза тя, като слагаше масата за закуска. — Като че ли висят на кука, разрязани на четири — миришат на сурово месо.
Лекарят завинти самобръсначката и започна да се бръсне. Очите му бяха влажни, а клепачите подпухнали. «Спиш лошо — каза жена му. И добави с лека горчивина: — Някоя такава неделя ще се събудиш стар.» Беше облякла раиран пеньоар, а главата й беше покрита с ролки.
— Направи ми една услуга — каза той, — млъкни.
Тя отиде в кухнята, сложи канчето с кафе на огъня и зачака да заври, заслушана първо в свирукането на авлигата, а малко след това — в шума на душа. Тогава отиде в стаята, за да може мъжът й да намери бельото готово, когато излезе от банята. Когато слагаше закуската на масата, тя го видя готов за излизане; стори й се малко по-млад, облечен в панталона с цвят какѝ и спортната риза.
Закусиха мълчаливо. Малко преди края той я изгледа с нежно внимание. Тя пиеше кафето с наведена глава, леко разтреперана от обида.
— Това е от черния дроб — оправда се той.
— Нищо не оправдава високомерието — възрази тя, без да вдигне глава.
— Сигурно съм отровен — каза той. — В дъждовно време черният дроб се задръства.
— Винаги казваш едно и също — уточни тя, — но никога нищо не правиш. Ако не си отваряш очите — добави, — ще трябва да се признаеш за неизлечимо болен.
Той като че ли се съгласи. «През декември — каза — ще идем за петнадесет дни на море.» Загледа се в дъжда през ромбовете на дървената врата, която отделяше столовата от двора, натъжен от упорството на октомври, и добави: «След това поне четири месеца няма да има недели като тази.» Тя събра накуп чиниите, преди да ги отнесе в кухнята. Като се върна в столовата, го завари с шапка на главата да подрежда чантата.