— Въпрос на природа — каза той. — Такава като нея, създадена да ражда само момчета, не може да бъде друга. — И като се обърна към вдовицата Монтиел, добави: — А вие сте същинска роза.
Тя като че ли го потвърди със свежата си усмивка. «Знаете ли?» — запита. Господин Кармичаел нерешително мълчеше и тя побърза да отговори:
— Доктор Хиралдо е убеден, че съм луда.
— Не може да бъде!
Вдовицата кимна с глава. «Няма да се учудя — продължи тя, — ако вече е разговарял с вас как да бъда изпратена в лудницата.» Господин Кармичаел не знаеше как да излезе от неудобното положение.
— Не съм излизал от къщи цяла сутрин — каза той.
После се отпусна в мекото кожено кресло, поставено до леглото. Вдовицата си спомни Хосе Монтиел в същото това кресло, сразен от мозъчния кръвоизлив, петнадесет минути преди да умре. «В такъв случай — каза тя и прогони лошия спомен — може да ви повика следобед.» И промени темата с лъчезарна усмивка:
— Говорихте ли с кума ми Сабас?
Господин Кармичаел потвърди с кимане на глава. И наистина, в петък и събота той бе опитвал бездънната пропаст на дон Сабас, мъчейки се да разбере каква ще бъде реакцията му, ако наследството на Хосе Монтиел се обяви за продан. Дон Сабас — предполагаше господин Кармичаел — изглеждал готов да купи. Вдовицата го изслуша, без да проявява признаци на нетърпение. «Ако не следващата сряда, щеше да е по-следващата» — съгласи се тя със спокойна твърдост. При всички случаи бе решила да напусне селото още преди края на октомври.
С мигновено движение на лявата ръка кметът измъкна револвера от калъфа. И последният мускул на тялото му бе готов за стрелба, когато се разбуди напълно и позна съдията Аркадио.
— По дяволите!
Съдията Аркадио стоеше като вкаменен.
— Не правете това друг път — каза кметът и като прибираше револвера, отново се отпусна в брезентовия стол. — Слухът ми работи по-добре, когато спя.
— Вратата беше отворена — каза съдията Аркадио.
Кметът беше забравил да я затвори на разсъмване. Беше толкова уморен, че се отпусна в стола и веднага заспа.
— Колко е часът?
— Към дванадесет — отвърна съдията Аркадио.
Някаква струна в гласа му още потрепваше.
— Умирам за сън — каза кметът.
Докато се протягаше с дълга прозявка, той имаше усещането, че времето е спряло. Въпреки старанието му, въпреки безсънните нощи пасквилите продължаваха да се появяват. Същата тази сутрин, на разсъмване, той бе намерил една хартийка, залепена на вратата на спалнята му: «Не си хабете барута, лейтенанте.» По улицата се говореше открито, че самите участници в патрула поставят пасквилите, за да разнообразяват скучните си обиколки. Хората — бе помислил кметът — си умират от смях.
— Разсънете се — каза съдията Аркадио — и да идем да хапнем нещо.
Но кметът не беше гладен. Искаше да поспи още един час и да се изкъпе, преди да излезе. Съдията Аркадио, напротив, свеж и чист, тъкмо се връщал да обядва в къщи. Като минавал край къщата, тъй като вратата била отворена, влязъл да поиска от кмета пропуск, за да може да се движи и след комендантския час.
Лейтенантът каза просто: «Не.» После с бащинско увъртаме се оправда:
— По-добре е за вас да си стоите мирно в къщи.
Съдията Аркадио запали цигара. Загледа се в пламъка на кибритената клечка в очакване недоволството му да се уталожи, но не намери какво да каже.
— Не се сърдете — добави кметът. — Повярвайте, че бих искал да съм на ваше място, да си лягам в осем вечерта и да ставам, когато ми кефне.
— Как ли не — каза съдията. И добави с подчертана ирония: — Само това ми липсваше — един нов баща на трийсет и пет години.
Беше му обърнал гръб и си даваше вид, че наблюдава през балкона набъбналото от дъжд небе. Кметът мълчеше. После каза строго:
— Съдия!
Съдията Аркадио се обърна към него и двамата се погледнаха в очите.
— Няма да ви дам пропуск. Разбрахте ли?
Съдията захапа цигарата и понечи да каже нещо, но се сдържа. Кметът го чу как бавно заслиза по стълбите. Изведнъж, като се наведе, извика:
— Съдия!
Не получи отговор.
— Оставаме си приятели — извика кметът.
И този път не последва отговор.
Той постоя така наведен, очакващ реакцията на съдията Аркадио, докато вратата се затвори, и отново остана сам със спомените си. Вече не направи опит да заспи. Не му се спеше, беше като затънал в едно село, което продължаваше да бъде чуждо и непроницаемо много години след като бе поел в ръце съдбата му. В онази ранна утрин, когато крадешком слезе на брега с един стар картонен куфар, вързан с канап, и заповедта на всяка цена да подчини селото, той разбра какво е ужас. Единствената му явка беше едно писмо за някакъв неизвестен привърженик на правителството, когото трябваше да намери на другия ден, седнал по гащи на вратата на една мелница за ориз. С помощта на указанията му и непреклонната воля на тримата убийци, които го придружаваха, задачата бе изпълнена. Но този следобед, без да съзнава невидимата паяжина, която времето бе оплело наоколо му, достатъчен бе този мигновен изблик на проницателност, за да се запита кой на кого всъщност се бе подчинил.