— Ранобудният човек — каза вдовицата — е добър съпруг, но лош мъж.
Въпреки доброто й настроение лицето й издаваше, че е прекарала нощта в мъчително будуване. Кметът отвърна на поздрава. Взе картечницата от земята и я метна на рамо.
— Пийте кафе колкото искате, лейтенанте — каза вдовицата, — но не ми мъкнете пушки в къщата.
— Напротив — усмихна се Матео Асис. — Трябваше да му я искаш назаем, за да идеш на черква. Не мислиш ли?
— На мене не ми трябват тези железа, за да се защитавам — възрази вдовицата. — Божието провидение е на нашата страна. Асисовци — добави тя — почитахме бога още преди да има попове на много левги наоколо.
Кметът се сбогува. «Трябва да поспя — каза той. — Това не е живот.» Проби си път между кокошките, патиците и пуйките, които започнаха да завладяват двора. Вдовицата пропъди животните. Матео Асис отиде в спалнята, изкъпа се, преоблече се и излезе да оседлае мулето. Братята му бяха потеглили още на разсъмване.
Вдовицата Асис се бе заела с клетките, когато синът й се появи в двора.
— Помни — рече му тя, — че едно е да си пазиш кожата, друго е да ставаш приятел.
— Влезе само да изпие чашка кафе — каза Матео Асис. — Разговаряхме и стигнахме дотук, без да се усетим.
Стоеше в края на коридора и гледаше майка си, но тя му отвръщаше, без да се обърне. Сякаш говореше на птичките. «Само това ти казвам — натърти тя. — Не ми води убийци в къщата.» Като свърши с клетките, тя се зае със сина си:
— А ти къде беше?
Тази сутрин съдията Аркадио като че ли откри зловещи признаци в дребните епизоди, които правят ежедневието. «Времето е главоболно» — каза на жена си, като се мъчеше да обясни обзелата го тревога. Утрото беше слънчево. Реката — за пръв път от няколко седмици, бе изгубила заплашителния си вид и цвета си на сурова кожа. Съдията Аркадио отиде в бръснарницата.
— Правосъдието — посрещна го бръснарят — куца, но пристига.
Подът бе лъснат с газ, а огледалата бяха покрити с белило. Бръснарят започна да ги лъска с парцал, докато съдията Аркадио се наместваше на стола.
— Не би трябвало да има понеделници — каза съдията.
Бръснарят бе започнал да го подстригва.
— Неделите са виновни — рече той. — Ако не бяха неделите, нямаше да има и понеделници — доуточни с весело изражение.
Съдията Аркадио затвори очи. Този път, след десет часа сън, след няколко бурни любовни мига и продължителна баня нямаше в какво да се упрекне неделята. Но сега беше напрегнат понеделник. Когато часовникът на кулата удари девет часа и камбанният звън бе заменен със съскането на шевната машина в съседната къща, нов признак накара съдията Аркадио да потрепери — тишината по улиците.
— Това е село-призрак — каза той.
— Вие така пожелахте — каза бръснарят. — По-рано в понеделник по това време вече да съм подстригал пет души най-малко. Днес вие сте ми сефтето.
Съдията Аркадио отвори очи и за миг остана загледан в отражението на реката в огледалото. «Вие» — възрази. И попита:
— Кои сме ние?
— Ами вие — поколеба се бръснарят. — Преди да дойдете вие, това село беше загубено като всички останали, но сега е нещо още по-лошо.
— Щом ми казваш тези неща — възрази съдията, — значи, знаеш, че нямам нищо общо с тях. Би ли посмял — попита, но не нападателно — да кажеш същото и на лейтенанта?
Бръснарят призна, че не.
— Вие не знаете — рече той — какво значи всяка сутрин да ставаш с убеждението, че ще те убият и да минат десет години, без да те убият.
— Не знам — съгласи се съдията Аркадио, — нито искам да знам.
— Направете всичко възможно — каза бръснарят — никога да не го узнаете.
Съдията наведе глава. След продължително мълчание той запита: «Знаеш ли едно нещо, Гуардиола? — И без да дочака отговора, продължи: — Лейтенантът пуска корени в селото. И с всеки изминат ден затъва все повече и повече, защото е открил удоволствие, от което човек не се отказва — малко по малко, без да вдига много шум, той богатее.» Тъй като бръснарят го слушаше мълчаливо, завърши:
— Обзалагам се, че вече няма да има нито един убит по негова вина.
— Мислите ли?
— Обзалагам се на едно срещу сто — настоя съдията Аркадио. — За него, в този момент, най-добрата сделка е спокойствието.
Бръснарят свърши да го подстригва, дръпна стола назад и смени кърпата, без да продума. Когато най-после проговори, в гласа му се прокрадваше нотка на смущение.