— Странно е, че тъкмо вие казвате това — рече той. — И че го казвате тъкмо на мене.
Ако позата му позволяваше, съдията Аркадио щеше да свие рамене.
— Не го казвам за пръв път — наблегна той.
— Лейтенантът е най-добрият ви приятел — каза бръснарят.
Бе снишил гласа си и сега звучеше напрегнато и доверено. Съсредоточен в работата си, изражението му беше като на човек, който няма навика да пише, а трябва да се подпише.
— Я ми кажи, Гуардиола — запита съдията Аркадио някак тържествено, — какво си мислиш ти за мене?
Бръснарят бе започнал да го бръсне. Замисли се за миг, преди да отговори.
— Досега — каза той — мислех, че вие сте човек, който знае, че си отива и иска да си иде.
— Можеш да продължиш да мислиш същото — усмихна се съдията.
Оставяше се да го бръснат със същото мрачно безразличие, с което би се оставил да го заколят. Стоя със затворени очи, докато бръснарят търкаше брадата му със стипца, поръсваше я с талк, а после го изчеткваше с много мека четка. Докато сваляше кърпата от врата му, той пъхна една хартия в джоба на ризата му.
— Само в едно нещо се лъжете, съдия — рече му той. — В тази страна ще има да стават големи работи.
Съдията Аркадио установи, че все още са сами в бръснарницата. Силното слънце, шушукането на шевната машина в тишината в девет и половина, неизбежният понеделник му подсказваха още нещо — като че ли бяха сами в цялото село. Тогава измъкна листчето от джоба си и го прочете.
Бръснарят му обърна гръб, за да подреди нещата върху тоалетката. «Две години, речи — изрече по памет, — и все същото извънредно положение, същата цензура на печата, същите държавни служители.» Като видя в огледалото, че съдията Аркадио е свършил да чете, му каза:
— Разпространете го.
Съдията отново пъхна листчето в джоба си.
— Смелчага си — рече той.
— Ако някой път се бях излъгал в някого — каза бръснарят, — отдавна щях да съм пълен с олово. — После добави съвсем сериозно: — И помнете едно, съдия, това вече никой не може да го спре.
Като излезе от бръснарницата, съдията Аркадио усети, че устата му е суха. В салона за билярд си поръча две двойни и след като ги изпи едно след друго, разбра, че му остава още много време, за да свърши. В университета в една събота от страстната седмица той се опита да излекува със сила несигурността си — влезе, съвършено трезвен, в клозета на един бар и сипа барут върху възпалението от шанкър и го запали.
На четвъртата чаша дон Роке намали дозата. «С този ритъм — усмихна се той — ще ви изнесат на рамо като бикоборците.» Той също се усмихна с устни, но очите му останаха угаснали. Половин час по-късно отиде в клозета, изпика се и преди да излезе, хвърли позива в дупката.
Когато се върна при тезгяха, намери до чашата бутилка, на която с мастилена черта бе отбелязано нивото на течността. «Всичко това е за вас» — му каза дон Роке, като бавно си вееше. Бяха сами в салона. Съдията Аркадио си наля половин чаша и отпи, без да бърза. «Знаете ли?» — попита той. И тъй като дон Роке не даваше признаци да е разбрал, му каза:
— Ще стават големи работи.
Дон Сабас претегляше на везните обяда си на птиче, когато му съобщиха за ново посещение на господин Кармичаел. «Кажи му, че спя» — прошепна на ухото на жена си. И наистина, десет минути преди това той спеше. Когато се събуди, въздухът беше сух, а къщата се бе вцепенила от жега. Минаваше пладне.
— Какво сънува? — запита го жена му.
— Нищо.
Тя бе изчакала мъжът й сам да се събуди. Миг след това извари спринцовката и дон Сабас си би инжекцията инсулин в бедрото.
— Вече от три години нищо не сънуваш — каза жената със закъсняло разочарование.
— По дяволите — възкликна той. — Сега пък какво искаш? Човек не може да сънува насила.
Преди години, в краткия си предобеден сън, дон Сабас бе сънувал някакъв дъб, по който вместо цветове имаше ножчета за бръснене. Жена му бе изтълкувала съня и бе спечелила на лотария.
— Ако не е днес, ще е утре — каза тя.
— Нито днес, нито утре — възрази нетърпеливо дон Сабас. — Няма да взема да сънувам само за да можеш ти да вършиш глупости.
Той отново се изтегна в леглото, докато жена му слагаше в ред стаята. Всякакви остри и режещи предмети бяха изхвърлени от помещението. След половин час дон Сабас се надигна на няколко етапа, като се мъчеше да не се вълнува, и започна да се облича.
— А, да — запита тогава, — какво каза Кармичаел?
— Че ще дойде по-късно.