Не си проговориха, докато не седнаха на масата. Дон Сабас кълвеше простия си обяд на болен. Тя си сипа от всичко, на пръв поглед прекалено много за дребното й тяло и посърналото й лице. Дълго премисля, преди да се реши да го попита:
— Какво иска Кармичаел?
Дон Сабас дори не вдигна глава.
— Какво може да иска? Пари.
— Така си и мислех — въздъхна жената. И продължи състрадателно: — Горкият Кармичаел, река от пари минава през ръцете му от толкова години, а живее с хорската милостиня. — Докато говореше, въодушевлението й към храната изстиваше.
— Дай му, Сабитас — помоли тя. — Господ ще ти се отплати. — Тя кръстоса приборите върху чинията и любопитно попита: — Колко иска?
— Двеста песос — отвърна невъзмутимо дон Сабас.
— Двеста песос!
— Представи си!
За разлика от неделята, която беше най-заетият му ден, в понеделник дон Сабас разполагаше с един спокоен следобед. Можеше да прекара дълги часове в кабинета, да дреме пред електрическия вентилатор, докато добитъкът растеше, угояваше се и се множеше в чифлиците му. Този следобед обаче той не можа да се отпусне нито за миг.
— От жегата е — каза жената.
Дон Сабас позволи в обезцветените му зеници да проблесне искрица отчаяние. В тясната кантора със старо дървено писалище, четири кожени кресла и струпани в ъглите конски такъми щорите бяха спуснати, а въздухът бе тежък и топъл.
— Може би — рече той. — Никога не е било толкова топло през октомври.
— Преди петнадесет години, при една такава жега, стана земетресение — каза жена му. — Спомняш ли си?
— Не си спомням — отвърна дон Сабас разсеяно, — нали знаеш, че никога нищо не помня. Освен това — добави начумерено — този следобед не ми се говори за бедствия.
Като затвори очи и скръсти ръце на корема, той се престори на заспал. «Ако дойде Кармичаел — измърмори, — кажи му, че ме няма.» Умолителна гримаса сгърчи лицето на жена му.
— Лош човек си — рече тя.
Но той не продума. Тя излезе от кабинета, като съвсем безшумно затвори замрежената врата. Късно следобед, след като наистина беше спал, дон Сабас отвори очи и видя пред себе си — сякаш бе продължение на съня му — кмета, който го чакаше да се събуди.
— Човек като вас — усмихна се лейтенантът — не бива да спи при отворена врата.
Дон Сабас с нищо не показа смущението си. «За вас — каза той — вратите на къщата ми винаги са отворени.» Той протегна ръка, за да раздрънка камбанката, но кметът го спря с движение на ръката.
— Не искате ли кафе? — попита дон Сабас.
— Сега не — каза кметът, като оглеждаше стаята с тъжен поглед. — Много ми беше приятно тук, докато вие спяхте. Все едно, че бях в друго село.
Дон Сабас разтърка клепачи с опакото на ръката.
— Колко е часът?
Кметът погледна часовника си: «Близо пет» — отвърна. После, като се намести по-удобно в креслото, леко премина към въпроса:
— Ще поговорим ли?
— Предполагам — каза дон Сабас, — че нищо друго не ми остава.
— Не би имало смисъл — каза кметът. — В края на краищата това не е тайна за никого. — И със същата спокойна плавност, без да насилва нито за миг жестовете или думите си, добави:
— Кажете ми, дон Сабас, колко говеда сте измъкнали и белязали с вашето клеймо от стадата на вдовицата Монтиел, откакто тя ви предложи да ги купите?
Дон Сабас сви рамене.
— Нямам никаква представа.
— Вие знаете — натърти кметът, — че това нещо си има име.
— Кражба на добитък — уточни дон Сабас.
— Точно така — потвърди кметът. — Да предположим например — продължи той, без да променя тона, — че сте отмъкнали двеста глави за три дни.
— Дано — каза дон Сабас.
— Значи, двеста — каза кметът. — Вие знаете условията: петдесет песос общински данък за всяка глава.
— Четиридесет.
— Петдесет.
Дон Сабас млъкна примирен. Беше се облегнал на гърба на пружинения стол, въртеше на пръста пръстена с черен лъскав камък и беше впил очи във въображаема шахматна дъска пред себе си.
Кметът го наблюдаваше с безмилостно внимание. «Този път обаче нещата няма да свършат дотук — продължи той. — От този момент нататък, където и да се намира, наследственият добитък на Хосе Монтиел е под закрилата на общината.» След като напразно чака някаква реакция, той обясни:
— Тази нещастна жена, както знаете, е съвсем побъркана.
— А Кармичаел?
— Кармичаел — каза кметът — от два часа е под наблюдение.
Тогава дон Сабас го изгледа с изражение, което би могло да бъде и на преклонение, и на изумление. И без никакъв преход стовари върху писалището грамадното си отпуснато туловище, разтърсвано от неудържим смях.