— Чудесен случай, лейтенанте — рече накрая. — Сигурно ви изглежда като сън.
Привечер доктор Хиралдо изпита увереността, че е спечелил срещу миналото. Бадемовите дървета на площада отново бяха прашни. Още една зима отминаваше, но предпазливите й стъпки оставяха дълбоки следи в спомена. Отец Анхел се връщаше от вечерната си разходка, когато видя лекарят да пъха ключа в ключалката на кабинета.
— Виждате ли, докторе — усмихна се той, — и за отварянето на една врата е нужна божията помощ.
— Или помощта на фенерче — усмихна се на свой ред лекарят.
Превъртя ключа, после съсредоточи цялото си внимание върху отец Анхел. Видя го изпънат и сив в сумрака. «Почакайте малко, отче — каза той. — Мисля, че черният ви дроб не е в ред.» Задържа го за лакътя.
— Мислите ли?
Лекарят запали лампата в преддверието и огледа с повече човешко, отколкото професионално внимание лицето на свещеника. После отвори вратата с мрежа и запали лампата в кабинета.
— Няма да е излишно да посветите пет минути на тялото си, отче — каза той. — Я да видим как е кръвното ви налягане.
Отец Анхел бързаше. Но при настойчивостта на лекаря влезе в кабинета и запретна ръкав.
— По мое време — каза той — тези неща не съществуваха.
Доктор Хиралдо премести един стол срещу него и седна, за да му сложи апарата.
— Вашето време е сега, отче — усмихна се той. — Не му отстъпвайте.
Докато лекарят наблюдаваше ска̀лата, свещеникът изучаваше кабинета с онова глуповато любопитство, което обикновено предизвикват чакалните. На стената бяха окачени жълтеникава диплома, литографията на някакво червеникаво-виолетово момиченце с проядена от синьо петно буза и картината на лекар, оспорващ си със смъртта една гола жена. В дъното, зад желязното легло, боядисано в бяло, имаше шкаф с шишета с етикети. До прозореца имаше витрина с инструменти и други две, претъпкани с книги. Единствената определена миризма беше на медицински спирт.
Лицето на доктор Хиралдо не изразяваше нищо, докато мереше кръвното.
— В тая стая липсва образът на някой светец — измърмори отец Анхел.
Лекарят огледа стените. «Не само тук — каза той. — И в селото също.» Той прибра апарата в кожения калъф, който затвори с енергично дръпване на ципа, и каза:
— Знайте едно нещо, отче, кръвното ви е много добре.
— Предполагах — каза свещеникът. И добави вяло, нерешително: — Никога не съм се чувствал по-добре през октомври.
Той бавно започна да смъква ръкава си. Със закърпено расо, скъсани обувки и груби ръце, чиито нокти изглеждаха като от обгорен рог, в този миг у него изпъкваше най-същественото — той беше извънредно беден човек.
— И все пак — възрази лекарят — загрижен съм за вас. Трябва да признаете, че начинът ви на живот не е най-подходящият за октомври като този.
— Господ е взискателен — каза свещеникът.
Лекарят му обърна гръб, за да погледне тъмната река през прозореца. «Питам се до каква степен — възрази той. — Не ми изглежда богоугодно толкова години човек да се мъчи да покрие с броня хорските инстинкти при пълно съзнание, че отдолу всичко си продължава постарому.» След продължителна пауза той запита:
— През последните дни нямате ли усещания, че непреклонното ви дело е започнало да се рони?
— Всяка нощ, през целия си живот, съм имал това усещане — каза отец Анхел. — Затова знам, че на следния ден с нови сили трябва да започна отначало.
Той се бе изправил. «Наближава шест» — рече, готвейки се да напусне кабинета. Без да се помръдне от прозореца, лекарят като че ли протегна ръка към него и каза:
— Отче, някоя нощ сложете ръка на сърцето си и се запитайте дали не се опитвате само да слагате лепенки на морала.
Отец Анхел не можа да скрие ужасното си вътрешно вълнение. «В часа на смъртта — каза той — вие ще разберете колко тежат тези думи, докторе.» Каза лека нощ и леко притвори вратата, като излезе.
Не можа да се съсредоточи в молитвата. Когато затваряше черквата, Мина се приближи да му каже, че за два дни се беше хванала само една мишка. Той имаше чувството, че докато я нямаше Тринидад, мишките се бяха разплодили дотолкова, че заплашваха да подкопаят храма. Все пак Мина беше заредила капаните. Беше сложила отрова в сиренето, бе проследила пътя на малките и бе запушила с асфалт новите гнезда, които сам той й помагаше да открият.
— Вложи вяра в работата си — й беше казал — и мишките като агънца ще влязат в капаните.
Той дълго се въртя на голата рогозка, преди да заспи. В раздразнението от безсънието осъзна съвсем ясно мрачното чувство на поражение, което лекарят бе посял в сърцето му. Това безпокойство и по-късно шумът на мишките в църквата и страхотната неподвижност на комендантския час — всичко се съюзи с оная сляпа сила, която го завлече до водовъртежа на най-страшния му спомен: