Едва пристигнал в селото, го бяха събудили посред нощ, за да даде последно причастие на Нора де Хакоб. Бе изслушал една драматична изповед, изложена по спокоен, сбит и подробен начин, в спалня, приготвена, за да посрещне смъртта — липсваха само разпятието над главата и редиците празни столове край стените. Умиращата му бе разкрила, че съпругът й, Нестор Хакоб, не е бащата на току-що родената дъщеря. Отец Анхел бе поставил като условие за опрощението изповедта и покаянието да бъдат повторени в присъствието на съпруга.
Изпълнявайки ритмичните заповеди на импресариото, артистите измъкнаха колчетата и палатката се разду и падна с жаловито свиркане — като на вятъра между дърветата. На разсъмване тя вече беше сдиплена и жените и децата закусваха върху сандъците, докато мъжете товареха животните. Когато шлеповете изсвириха за път, следите от огньовете на празното място бяха единственият признак, че някакъв праисторически звяр бе минал през селото.
Кметът не бе мигнал. След като бе наблюдавал от балкона натоварването на цирка, той се смеси с пристанищната тълпа — все още в бойна униформа, с възпалени от недоспиване очи и вкоравено от двудневната брада лице. Импресариото го зърна от покрива на шлепа.
— Здрасти, лейтенанте — извика му оттам. — Оставям ви царството.
Беше облечен в широк нагънат халат, който придаваше на кръглото му лице вид на свещеник. Носеше камшика, навит на китката.
Кметът се приближи до брега. «Съжалявам, генерале — извика той на свой ред весело, с разперени ръце. — Надявам се, че ще имате доблестта да кажете защо си отивате.» Той се обърна към множеството и обясни високо:
— Иззех му разрешителното, защото не се съгласи да даде безплатно представление за децата.
Последната сирена на шлепа и веднага след това шумът от моторите заглушиха отговора на импресариото. От водата се разнесе дъх на разровена тиня. Импресариото изчака шлеповете да направят кръг по средата на реката. Тогава се облегна на борда, сви ръцете си на фуния и извика колкото му глас държи:
— Сбогом, полицейско копеле!
Кметът остана невъзмутим. Изчака с ръце в джобовете, докато шумът от моторите заглъхна. После си проправи път сред тълпата и усмихнат влезе в магазина на сириеца Мойсес.
Беше почти осем часът. Сириецът бе започнал да прибира стоките, изложени пред вратата.
— Значи, и вие си отивате — му каза кметът.
— Само за малко — отвърна сириецът и погледна небето. — Ще вали.
— В сряда не вали — заяви кметът.
Стоя облакътен на тезгяха, наблюдавайки гъстите облаци, които плуваха над пристанището, докато сириецът прибра стоката и нареди на жена си да им занесе кафе.
— Както е тръгнало — въздъхна на себе си, — ще трябва да искаме назаем хора от съседните села.
Кметът на бавни глътки отпиваше от кафето. Три семейства бяха напуснали селото. С тях — според сметките на сириеца Мойсес, заминалите в продължение на една седмица бяха станали пет.
— Рано или късно, ще се върнат — каза кметът. Той разгледа тайнствените петна от кафето на дъното на чашата и добави разсеяно: — Където и да идат, ще си спомнят, че пъпът им е хвърлен в това село.
Въпреки предсказанията си той бе принуден да стои в магазина, докато спре проливният дъжд, който за няколко минути потопи селото в порой. После отиде в полицейския участък и завари господин Кармичаел все още седнал на скамейката в двора, целия вир-вода от дъжда.
Не му обърна внимание. След като изслуша рапорта на дежурния, той накара да отворят килията, където Пепе Амадор изглеждаше дълбоко заспал, проснат по очи на тухления под. Обърна го с крак и са миг със стаено състрадание огледа лицето му, обезобразено от ударите.
— Откога не е ял? — попита той.
— От оная вечер.
Заповяда да го вдигнат. Като го хванаха под мишницата, трима полицаи завлякоха тялото през килията и го сложиха да седне на бетонната платформа, излята на половин метър в стената. На мястото, където бе лежало тялото, остана влажно петно.
Докато двама агенти го държаха седнал, третият държеше главата му изправена, като го бе хванал за косата. Би могло да се помисли, че е умрял, ако не беше неравното дишане и израза на безкрайно изтощение на устните.
Когато полицаите го пуснаха, Пепе Амадор отвори очи и пипнешком се улови за бетонния ръб. После се просна по очи с пресипнало стенание.