Кметът излезе от килията, нареди да му занесат храна и да го оставят малко да поспи. «После — рече той — продължете да го обработвате, докато изплюе всичко, което знае. Не вярвам да издържи дълго.» От балкона той пак видя господин Кармичаел в двора, с лице между дланите, свит на скамейката.
— Ровира — повика кметът. — Идете в дома на Кармичаел и кажете на жена му да изпрати дрехи. После — добави с нетърпящ възражение тон — го докарайте в кабинета.
Тъкмо задрямваше, облакътен на писалището, когато на вратата се почука. Беше господин Кармичаел, облечен в бял и съвсем сух костюм; само обувките му бяха подгизнали като на удавник. Преди да се заеме с него, кметът заповяда на полицая да се върне за чифт обувки.
Господин Кармичаел вдигна ръка към полицая. «Оставете, няма нужда» — каза той. После се обърна към кмета с поглед на сурово достойнство и обясни:
— Това са единствените ми обувки.
Кметът му нареди да седне. Двадесет и четири часа преди това господин Кармичаел бе отведен в бронирания кабинет и бе подложен на дълъг разпит относно имуществото на Монтиел. Бе направил подробно изложение. Накрая, когато кметът бе разкрил намерението си да купи наследството на цената, която щяха да определят вещите лица от общината, Кармичаел бе изразил неотклонното си решение да не позволи това, докато наследството не е уредено.
Този следобед, след два дни глад и стоене на открито, отговорът му бе все тъй непреклонен.
— Ти си инат като магаре, Кармичаел — каза му кметът. — Ако чакаш да се уреди наследството, този разбойник дон Сабас ще бележи със своя знак цялото стадо на Монтиел.
Господин Кармичаел сви рамене.
— О, добре — каза кметът след продължително мълчание. — Знам, че си почтен човек. Но спомни си, че преди пет години дон Сабас даде на Хосе Монтиел пълния списък на хората, които са в контакт с партизаните, и затова бе единственият шеф от опозицията, който можа да остане в селото.
— Остана и друг — каза господин Кармичаел с лека нотка на сарказъм. — Зъболекарят.
Кметът се направи, че не забеляза прекъсването.
— Смяташ ли, че заради един такъв човек, който е способен да продаде ей така за нищо собствените си хора, си заслужава да стоиш двадесет и четири часа на дъжд и пек?
Господин Кармичаел сведе глава и се загледа в ноктите си. Кметът седна върху писалището.
— Освен това — каза накрая меко — помисли за децата си.
Господин Кармичаел не знаеше, че жена му и двамата му по-големи синове бяха идвали при кмета предишната вечер и че той им беше обещал до двадесет и четири часа да го пусне на свобода.
— Не се безпокойте — каза господин Кармичаел, — те знаят как да се справят сами.
Не вдигна глава, докато не усети кмета да се разхожда от единия край на кабинета до другия. Тогава въздъхна и рече: «Имате още една възможност, лейтенант.» Преди да продължи, той го погледна с нежна смиреност:
— Теглете ми куршума.
Не получи никакъв отговор. Миг след това кметът спеше дълбоко в стаята си, а господин Кармичаел се беше върнал на пейката в двора.
Само на две преки от участъка, секретарят на съда беше щастлив. Бе прекарал сутринта в дрямка в дъното на канцеларията и съвсем неизбежно бе видял пищните гърди на Ребека де Асис. То беше като гръм от ясно небе — изведнъж вратата на банята се бе отворила и ослепителната жена, само с един навит на главата пешкир, нададе приглушен писък и затвори прозореца.
В продължение на половин час секретарят продължи да предъвква в полумрака на канцеларията горчивината от тази халюцинация. Към дванадесет часа той сложи катинара на вратата и отиде да даде нещо за ядене на спомена си.
Като минаваше край телеграфската служба, пощенският управител му направи знак. «Ще имаме нов свещеник — му каза той. — Вдовицата Асис писа писмо на апостолическия префект.» Секретарят го отблъсна.
— Най-голямата добродетел на един мъж — каза той — е да умее да пази тайна.
На ъгъла на площада той срещна господин Бенхамин, който се чудеше как да прескочи локвите пред магазина си. «Ако само знаете, господин Бенхамин» — започна секретарят.
— Какво? — попита господин Бенхамин.
— Нищо — отвърна секретарят. — Ще отнеса тази тайна в гроба.
Господин Бенхамин сви рамене. Като видя как секретарят с младежка пъргавина прескача локвите, той се впусна в приключението.
Докато го нямаше, някой бе занесъл в задната стаичка на магазина три котелки за храна, чинии, прибори и една сгъната покривка. Господин Бенхамин разстла покривката върху масата и подреди нещата, за да обядва. Извърши всичко това с крайна грижливост. Първо изяде супата — жълта, с големи кръгове плуваща мазнина и един гол кокал. В друга чиния яде бял ориз, задушено месо и парче пържена юка. Започваше да става горещо, но господин Бенхамин не обръщаше внимание на това. Когато свърши да обядва и след като събра чиниите накуп и постави канчетата за храна на мястото им, той изпи чаша вода. Канеше се да окачи хамака, когато усети, че някой влиза в магазина.