Един сънен глас запита:
— Тук ли е господин Бенхамин?
Той надникна и видя облечена в черно жена; главата й бе покрита с пешкир, а кожата й бе с пепеляв цвят. Беше майката на Пепе Амадор.
— Няма ме — отвърна господин Бенхамин.
— Вие сте — каза жената.
— Знам — каза той, — но все едно, че ме няма, защото знам за какво ме търсите.
Жената се поколеба на прага на задната стаичка, докато господин Бенхамин продължи да окачва хамака. При всяко издишване от дробовете му излизаше леко свиркане.
— Не стойте там — каза господин Бенхамин остро. — Или си вървете, или влезте.
Жената седна на стола срещу масата и започна мълчаливо да хълца.
— Простете — рече той. — Но трябва да разберете, че ме компрометирате, като стоите там, пред очите на всички.
Майката на Пепе Амадор свали пешкира от главата си и обърса очите си с него. Само по навик господин Бенхамин опипа здравината на въжетата, след като най-после свърши да окачва хамака. После се обърна към жената.
— Значи — рече той, — искате да ви напиша молба.
Жената кимна с глава в знак на съгласие.
— Ето това е — продължи господин Бенхамин. — Вие продължавате да вярвате в молби. В тези времена — поясни той, като сниши глас — справедливостта не се постига с хартии, а с куршуми.
— Така казват всички — възрази тя, — но както виждате, само моят син е в затвора.
Докато говореше, тя развърза възлите на кърпичката, която дотогава стискаше в ръка, и извади няколко смачкани банкноти — осем песос. Протегна ги на господин Бенхамин.
— Това е всичко, което имам — каза тя.
Господин Бенхамин изгледа парите. Вдигна рамене, взе банкнотите и ги остави на масата. «Знам, че е безсмислено — каза той. — Но ще го направя само за да докажа на господ, че съм упорит човек.» Жената мълчаливо му поблагодари и отново зарида.
— Във всеки случай — посъветва я господин Бенхамин — опитайте се да видите момчето и го убедете да каже, каквото знае. В противен случай, все едно, че пишем молби до прасетата. — Тя обърса носа си с пешкира, покри главата си и излезе от магазина, без да се обръща.
Господин Бенхамин спа до четири. Когато излезе на двора, за да се умие, времето беше ясно, а във въздуха кръжаха летящи мравки. След като се преоблече и среса малкото останали му косъма, той отиде в пощата, за да купи лист подпечатана хартия.
Връщаше се в магазина, за да напише молбата, когато разбра, че в селото става нещо. Дочу далечни викове. Група момчета минаха тичешком край него и той ги попита какво става. Без да се спират, те му отвърнаха. Тогава той пое обратно към пощата и върна подпечатаната хартия.
— Вече няма нужда — каза той. — Току-що са убили Пепе Амадор.
Без да се е разсънил напълно, като носеше в едната си ръка колана, а с другата си закопчаваше куртката, кметът с два скока слезе по стълбата на спалнята. Блясъкът на светлината наруши чувството му за време. Още преди да разбере какво става, реши, че трябва да иде в участъка.
Прозорците се затваряха по пътя му. Една жена тичаше срещу него с разперени ръце по средата на улицата. Във въздуха се носеха летящи мравки. Преди още да разбере какво се е случило, кметът измъкна револвера от калъфа и хукна.
Група жени се опитваха да разбият вратата на участъка. Неколцина мъже се боричкаха с тях, за да им попречат. Кметът ги разбута, облегна се на вратата и насочи пистолета си към тях.
— Само да мръдне някой, и ще му тегля куршума.
Един полицай, който бе поддържал вратата отвътре, отвори със заредена пушка и наду свирката. Други двама полицаи се показаха на балкона, дадоха няколко изстрела във въздуха и групата се пръсна в края на улицата. В този миг, виеща като кучка, жената се появи на ъгъла. Кметът позна майката на Пепе Амадор. Влезе вътре и от стълбата нареди на полицая:
— Заемете се с тая жена.
Вътре цареше абсолютна тишина. Всъщност кметът не разбра какво беше станало, докато не разбута полицаите, които запречваха входа на килията, и не видя Пепе Амадор. Проснат на пода, свит, с ръце между бедрата. Беше блед, но нямаше следи от кръв.