— Какво е пък това чудо?
— Трябва да задвижим тая работа — каза съдията.
Секретарят излезе на двора, влачейки пантофите си, и през оградата подаде наполовина оскубаната кокошка на готвачката на хотела. Единадесет месеца след като бе получил назначението си, съдията Аркадио за пръв път седна в кабинета си.
Разнебитената канцелария бе разделена на две части с дървена преграда. В предната част имаше една скамейка, също дървена, под картина, изобразяваща богинята на правосъдието с превързани очи и везни в ръце. Вътре — две стари писалища, сложени едно срещу друго, лавица с прашни книги и пишещата машина. На стената над писалището на съдията висеше медно разпятие. На отсрещната стена — литография в рамка — един дебел и плешив усмихнат мъж с президентската лента на гърдите, а отдолу позлатен надпис: «Мир и справедливост». Литографията беше единствената нова вещ в кабинета.
Секретарят си върза кърпа на устата и с метличка от пера взе да чисти праха от писалищата. «Ако не си запушите носа, ще ви хване хрема» — каза той. Съветът му не бе удостоен с внимание. Съдията Аркадио се облегна на въртящия се стол и протегна крака, за да провери пружините.
— Не пада ли? — попита той.
Секретарят поклати отрицателно глава. «Когато убиха съдията Витела — каза, — пружините изскочиха, но вече е поправен.» Без да си сваля кърпата, той добави:
— Кметът лично нареди да се поправи, когато правителството бе сменено и на всяка крачка започнаха да се появяват специално изпратени следователи.
— Кметът иска службата да действа — каза съдията.
Той отвори средното чекмедже, извади връзка ключове и започна да измъква всички чекмеджета подред. Бяха пълни с книжа. Прегледа ги отгоре-отгоре, като ги повдигаше с показалец, за да е сигурен, че няма нищо, заслужаващо внимание; после затвори чекмеджетата и подреди приборите за писане — една кристална мастилница със съдинки за червено и синьо мастило с по една писалка за всяка, в съответния цвят. Мастилото бе засъхнало.
— Вие му допаднахте на кмета — каза секретарят.
Поклащайки се на стола, съдията го следеше с мрачен поглед как чисти лавицата. Секретарят го изгледа, като че ли искаше да го запомни завинаги — под тази светлина, в този миг и в това положение, и каза, като го сочеше с пръст:
— Така както седите сега, ама точно така, седеше съдията Витела, когато го надупчиха като решето.
Съдията попипа изпъкналите вени на слепоочията си. Главоболието започваше отново.
— Аз бях там — продължи секретарят, сочейки пишещата машина, и мина оттатък дървената преграда. Без да прекъсва разказа, той се облегна на преградата с метличка, насочена като пушка към съдията Аркадио. Приличаше на нападател на пощенски влак от някой каубойски филм.
— Тримата полицаи застанаха така — каза. — Съдията Витела, още щом ги зърна, вдигна ръце и каза съвсем тихо: «Не ме убивайте.» Но веднага след това столът хвръкна на една страна, той на друга, пълен с олово.
Съдията Аркадио стисна главата си с ръце. Усещаше как мозъкът му пулсира. Секретарят свали кърпата и окачи метличката зад вратата. «И всичко това само защото веднъж, като пиян, каза, че той е тук, за да гарантира законността на избирателното право» — добави секретарят. Замълча нерешително, загледан в съдията Аркадио, който се сви върху писалището с ръце на стомаха.
— Зле ли ви е?
Съдията потвърди. Разказа му за предишната нощ и го помоли да му донесе от билярдния салон едно хапче за главоболие и две студени бири. След като изпи първата бира, съдията Аркадио не откри в сърцето си и най-малката следа от угризение. Усети се просветлен.
Секретарят седна пред машината.
— А сега какво ще правим? — попита той.
— Нищо — отвърна съдията.
— Тогава, ако позволите, ще ида да помогна на Мария да оскубе кокошките.
Съдията възрази. «Това място е за раздаване на правосъдие, а не за скубане на кокошки» — каза той. Изгледа подчинения си от глава до пети с израз на състрадание и добави:
— Освен това трябва да хвърлите тия пантофи и да идвате в съда с обувки.
С наближаването на обеда горещината се засили. Когато стана дванадесет, съдията Аркадио бе изпил цяла дузина бири. Носеше се в спомените. Със сънливо вълнение говореше за минало без лишения, за дълги недели на морския бряг и ненаситни мулатки, които се любят прави, в преддверията. «Тогава животът беше екстра» — казваше той и щракаше с пръсти пред кроткото изумление на секретаря, който го слушаше мълчаливо, кимайки с глава. Съдията Аркадио се чувстваше притъпен, но все по-жив в спомените.