Каро, почервенял от гняв, изрева:
— Разбойници, задигат кравите на червените мравки. Вземайте клони и бой по колоната на черните!
Начупихме клони и заудряхме върху редиците на тия, които още не бяха влезли в сражението. Нашата намеса обърка черните и те започнаха да отстъпват. Армията на червените мравки се окуражи и мина в настъпление.
Погълнати от мравешката война, забравихме всичко. Не забелязахме кога между нас бе дошъл и Марин. Той не можал да издържи на изкушението да види какво става и слязъл от хълмчето. Вдигахме невъобразима врява. Тъпани да биеха около нас, нямаше да ги чуем. Марин също като нас се въоръжил с един клон, за да участвува в побоя над черните мравки. Улисан, не забелязал и стъпил в мравуняка. Разярените мравки го полазили и защипали. Изведнъж той ревна и започна да съблича дрехите си. След това хукна към близката река, за да се потопи в нея и по тоя начин да се спаси от озверените насекоми. Но изкачил хълмчето, той спря, извърна се към нас и завика:
— Чувайте, идвайте, говедата, вълк!
Млъкнахме стреснати и в настаналата тишина чухме как оттатък хълмчето воловете мучат. Не можехме да ги видим, но разбрахме, че става нещо лошо. Това беше рев на смъртно изплашени животни. Стремглаво изкачихме височината. Долу воловете, събрали задниците си една в друга, мучат и размахват рога. Около тях обикаля вълк. Спусне се тук, налети оттатък, но нищо не може да направи. Където и да опита, все рога насреща му. Докато да намислим какво да сторим, вълкът ни забеляза и веднага побягна. С викове се спуснахме подире му.
Но гонитбата не трая дълго, защото зад нас отново се чу мучене. Върнахме се. Един вол, изплезил език, ревеше зловещо. Муцуната му беше кървава. Останалите говеда също зареваха и се спуснаха към него.
Каро изкрещя:
— Тичайте, среваха се на кръв!
Бяхме чували, че когато подушат и видят кръв, говедата понякога сякаш подивяват. Това, което досега само бяхме чували, ставаше пред очите ни. Разрази се истинска битка. Разбъркани в огромен куп, воловете свирепо блъскаха чела, мушкаха хълбоците си. Налетяхме от всички страни и с викове заудряхме побеснелите животни. Напусто — те нито чуваха виковете, нито усещаха тоягите ни.
Ваклинчо изхлипа:
— Майчице, ще се изпотрепят!
Каро излезе малко встрани:
— Оставете, така не става! Удряйте ги само по рогата. Там им е слабото място!
Но да се удря по рогата беше опасно — трябваше да понавлезеш между озверените добичета.
Каро се престраши и ловко заудря един кокалест вол. Говедото започна да мижи и да извива главата си. А Каро все бие, и то на едно и също място — в основата на единия рог. Зашеметеното добиче неусетно се завъртя с гръб към биещите се говеда. Каро започна да го налага с тоягата по гърба. Волът побягна. Спуснахме се подире му и го откарахме зад рътлината. Ваклинчо остана да пази, да не се върне, а останалата група изтича пак на полесражението. По примера на Каро започнахме да изваждаме от боя воловете един по един. Беше опасно, но нямаше друг изход.
Петко, окуражен от успеха ни, се навря много между главите на подивелите животни. Някакъв волски хълбок го блъсна, той политна и падна по гръб. Един червеникав вол се надвеси над него. Като не знаеше какво да прави, Петко се хвана с двете си ръце за рогата му. В същия миг говедото замахна силно нагоре с глава. По тоя начин искаше да се набучи. Петко, като изхвърлен от трамплин, полетя и се намери на гърба му. Волът, щом усети отгоре си човек, се уплаши и побягна. Петко падна, а ние прогонихме добичето зад близкото дере.
Много време загубихме, докато разтървем воловете. Разпръснати тук-там, те постепенно се уталожиха. Някои дори започнаха да пасат.
Беше още рано, но Каро предложи да се прибираме. Страхувахме се от вълка. Избяга, ама де да го знаеш!
Мълчаливи и разстроени, подбрахме стадото. Всеки си мислеше какво го чака в къщи. Домашните ни веднага щяха да забележат, че нещо е ставало. Почти нямаше добиче без рана. Един с одрана кожа, други с извъртян рог. Няколко крави силно куцаха.
Ваклинчо заплака:
— Оле-ле, какво ще кажа в къщи!
Каро го изгледа накриво:
— Какво си се разхленчил такъв! Станалото — станало. Ти се благодари, че кравата ти не загина в Маркова бачия. Тогава какво щеше да казваш у дома!
След това се обърна към Марин:
— А ти, така ли се напуска пост? Да се благодариш на мравките, че те накараха да хукнеш към реката. Иначе така и щяхме да си крещим около мравуняка, а с говедата кой знае какво щеше да стане.
Марин наведе виновно глава, зачеса ухапаните места под още мокрите си дрехи и за да отклони разговора, каза: