— Внимавайте, мъже! — извиках високо. — Побързайте да стигнем до някое закътано място, защото зад нас приближава самум!
Думите ми паднаха като бомба сред най-близките ездачи. Шейхът на бени лам, хвърли един къс поглед на облачето и извика уплашено:
— Аллах керим! Имаш право, ефенди, самумът идва! Горко ни, ако ни връхлети, преди да сме достигнали новия бивак! В откритата пустиня сме изгубени! Аллах да ни закриля и спаси!
Хаддедихните междувременно бяха приближили и гледаха любопитно и невярващо обекта, изтръгнал от шейха тези уплашени думи. Самумът е непознато явление в Джезирех. Синът на покритите с цветя степи не знае нищо за тази най-страшна от всички опасности на пясъчната пустиня. Също и Халеф не беше много по-опитен в това отношение от своите хаддедихни, защото възкликна безгрижно:
— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Това малко, невзрачно облаче да предвещава ужасния самум? Сихди, трябва да се лъжеш!
— Не се лъжа, а и вече съм преживял не една пясъчна буря. И погледни, сега и животните усетиха грозящата опасност. Заключавам го от тяхното неспокойствие и начина, по който са се извърнали по посока очакваната буря. Да тръгваме и подтикнете животните си към най-голяма бързина! Нямаме време за губене.
Потеглихме отново. Камилите изобщо не се нуждаеха от подтикване, те от само себе си преминаха в по-бърз тръс. Ако хаддедихните все още продължаваха да се съмняват, скоро съмнението им премина в угриженост. Не след дълго лицата им станаха сериозни. Облачето зад нас ставаше по-голямо и по-голямо, а камилите още повече се разбързаха. Атмосферата прие жълтеникав цвят, който рязко премина в оловносив, а облакът устремно се разширяваше по небосклона зад нас. Обърнах се към хаддедихните и извиках предупредително:
— По-бързо, още по-бързо! Напредваме твърде бавно. Подтикнете животните с камшиците, иначе бурята ще ни застигне!
При моята камила, разбира се, подобно средство не беше необходимо. Тя така храбро галопираше, че трябваше да я обуздавам, за да не изляза далеч пред другите. Ако въпросът опираше само до мен, нямаше да ме е страх. Достатъчно беше само да приложа тайната на камилата и след десет минути щях да съм стигнал споменатата падина. Но аз отхвърлях това средство. Щях да се упреквам в страхливост, че в миг на опасност съм изоставил хората си.
Сега керванът се движеше толкова бързо, колкото камилите можеха да тичат, и земята буквално изчезваше под техните нозе. Ако издържеха, след четвърт час можехме да бъдем в заслона на долината. Но беше и крайно време. Слънцето, увиснало на западния небосклон, можеше да се види вече само като смътно очертание. Беше придобило тъмночервен цвят и грееше с половин сила. А когато погледнах назад, видях една тъмна стена, достигаща от земята до небето, която скоро щеше да ни настигне. Беше подетият от вихъра пясък, заплашващ да се превърне в наш саван.
Яздещият от страната ми Халеф беше притихнал. Другите също не се обаждаха, сякаш се страхуваха да не привлекат с някоя гласно изречена дума духовете на бурята. Но когато ни връхлетя първият пристъп на вятъра и едва не ни изхвърли от седлата, зад мен екнаха уплашени викове. Кхутаб ага, който очевидно никога не беше преживявал пясъчна буря, извика ужасено:
— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Сякаш се кани да настъпи Яум ел ахър, Съдния ден. Аллах да ни закриля и предпази от гибелта!
Още не беше го изрекъл и зад нас се разнесе дълъг, протяжен и ехтящ тон като от туба. Същевременно и отпред започна да става тъмно.
— Я Аллах, на Неби! (О, Аллах, о. Пророк!) — обади се сега до мен Халеф. — Сихди, какво беше това? Мисля, че персиецът има право, Съдният ден настъпи. Това прозвуча като тръбата на Съда. Позволи, сихди, да погледна моята Ханнех! Ако е писано днешният ден да е последният, то нека умра поне до моята Ханнех.
Нямах време да му отговоря или да се интересувам какво върши, защото ураганът ни беше застигнал. Грабна ме, сякаш искаше да ме събори от седлото. Ако не се държах здраво за издигнатата предна част, щях да бъда отнесен. Хеджин вече не се подчиняваше на юздата. Побягна уплашено с мен и се впусна в бясна надпревара с халата. Единственото, което можех още да сторя, беше да давам с @метрека направление на вихрено бързото животно. В останалото го оставих на волята му.
Самумът все още не беше достигнал своята най-висока и най-опасна точка. Пясъкът още не беше долетял, а само бурята. И тогава, тогава видях на известно разстояние пред мен едно възвишение. Познавах го. Това беше земната вълна, зад която трябваше да се намира търсената падина. Не беше необходимо да насочвам животното нататък, то се водеше по своя инстинкт. В летящ бяг се понесе нагоре по височината и със същата стремглава бързина се спусна от другата страна. Още със стигането си в падината се хвърли така поривисто на земята, че едва намерих време да скоча от седлото. Притиснах се плътно към тялото на камилата откъм подветрената страна. После пъхнах края на дрехата си в устата, а около главата намотах чалмата. Едва го бях сторил и пясъкът ме връхлетя. Чух някакво шептене и пращене във въздуха и върху мен сякаш се срина дувар. После вече нямах никакви възприятия и желания, освен потребността да си поема дъх.