— Защо не? Вярата в Съдния ден играе главна роля в учението на исляма, но също и в християнството, от което Мохамед точно в това отношение е заимствал много. Приликата между двете предания е поразителна и аз считам облечените в ориенталски одежди сведения на корана за напълно достоверни, с единственото изключение, че за връщането на Христос се говори като за обикновен човек. Но във всичко останало нещата стоят подобно, както и при това, което ни показа Бен Нур. Кажи, смяташ ли Ес Сират — Моста на смъртта, и Ел Мисан — Везните на справедливостта, за приказка?
— Аллах иа юкаддир! (Опазил Аллах!) — извика той изплашено. — Знаеш, че нищо в убежденията ми не стои така твърдо както тази истина.
— Виждаш ли? И все пак ти тогава каза, че нищо не си забелязал от Моста и Везните, макар тяхното съществуване да ти е било разкрито със сигурност, изключваща всяко съмнение. Разбираш ли сега какво имам предвид? Има истини, чието познание може да бъде предадено на човека само чрез сетивни картини и сравнения. Тези «нагледни средства» са дрехата, с която се облича свръхсетивната истина, и цветовете, с които става видима за нашите очи. Работата на разсъдъка, и то на осенения от вярата разсъдък, е да търси и открие под тази дреха и зад тези цветове истинската, свръхсетивна същина. Човек трябва само да си даде малко усилие и после и през ум няма да му мине да се усмихва над истината или пък да я препрати заедно с дрехата й в царството на приказките.
Малко преди обяд наближихме местността, в която графът бе прекарал най-ужасните часове на своя живот. Когато последвахме по онова време дирята на Гхани, се отклонихме под прав ъгъл от нашия път. Днес не го направихме, а за да спестим време, се отклонихме още далеч преди това надясно от посоката ни, така че сега се придържахме точно по отсека на тогавашния път. До един час щяхме да стигнем мястото, което едва не бе станало гибелно за графа.
Посоченото време още не беше изтекло, но по различни признаци различих, че търсеното място не можеше да е далеч. Тогава право пред нас, на разстояние две-три хиляди крачки, се издигнаха две птици във въздуха, но без да се отдалечат. Очевидно се бяха подплашили от приближаването ни и сега описваха широки кръгове над мястото, на което бяха кацнали. Бяха два нусура [127], както забелязах въпреки голямото разстояние. При появата им неволно бях спрял и другите приближиха. Те се впуснаха във всевъзможни предположения за присъствието на грабливите птици на това уединено място. По-рано споменах, че в тази посока на няколко дни път нямаше никакъв кладенец, така че едва ли бе за вярване, че някой ще навести тази пустош. Когато попитах Абд ел Дарак какво мисли по въпроса, той отговори:
— Ефенди, не мога да си представя друга вероятност, освен че по време на вчерашната буря някой странник се е отклонил от правия път и е рухнал тук.
Халеф направи усъмнена физиономия.
— Не мога да споделя това мнение. Един пътник би поел по керванския път, а той минава на много мили оттук. Това сигурно ще е някое хищно животно, някой чакал, свършил тук.
— Чакал в тази безводна пустиня? — подхвърлих аз. — Не го вярвам. Ти също така добре като мен познаваш привичките на тези животни, които никога не се отдалечават прекалено много от местността, където има вода. Но няма защо да си трошим напразно главите. Въпросното място и бездруго лежи на пътя ни. След няколко минути ще сме наясно с нещата.
Продължихме ездата и много скоро видяхме няколко точки, които се открояваха ясно на земята, Не се движеха. Ако бяха хора, трябваше да са мъртви. Не знам защо, но в мен се породи някакъв незнаен ужас. Нямаше как да не си помисля за Бен Нур, който ни бе казал, че ще се върнем точно на това място. Какво щяхме да намерим? И в каква връзка щеше да се намира то с тогавашните ни преживелици? Следващият миг щеше да го покаже. Машинално подтикнах моята хеджин към по-бърз ход, така че излязох на известно разстояние пред другите. Приближавайки, видях, че се касае за един човек и една камила, лежащи наполовина зарити от пустинния пясък в зловеща самота. Още двайсет крачки на хеджин и достигнах мястото. Скочих и започнах да газя през дълбокия пясък, струпан около двете тела, към човека с вид на мъртвец. При това трябваше да мина край камилата, която при моето приближаване направи напразно усилие да се надигне. По всяка вероятност си беше строшила крака и ако не бяхме дошли, щеше да умре по бавен и мъчителен начин. Но сега не беше време да мисля за животното. Гледката на живото, макар и безпомощно създание ме изпълни с надежда, че може би и за ездача все още имаше спасение. Стигнах с усилие до мястото, където лежеше мъжът, и се наведох. Но тутакси отскочих със силен вик на ужас. Лешоядите бяха подхванали зловещия си пир и му бяха изкълвали очите, но нашето идване им беше попречило да продължат своето унищожително дело.