«С името на Всемилостивия и Милосърден Аллах! Когато Небето се разцепи и когато звездите се разпръснат, и когато моретата прелеят, и когато гробовете се преобърнат, ще узнае всяка душа какво е извършила и какво е пренебрегнала. О, човеко, какво те съблазни против твоя щедър Господар, който те създаде равен и беше справедлив към теб и създаде те във вид, който той пожела? Но не! Вие считате лъжа Съдния ден. И наистина бдят над вас пазители, писари благородни. Те знаят и записват онова, което вие правите. Наистина праведните са сред благодат. И наистина грешниците са в Джехеннема. Ще горят там в Съдния ден и не ще могат да се скрият от него. И знаеш ли ти какво е Съдния ден? И после — знаеш ли какво всъщност е Съдния ден? В този ден душата не може да направи нищо за другата — властта в този ден е на Аллах.» [130]
Вече стигнах до края и мога да се досетя, че някои читатели ще имат желанието да получат точна информация за всяка отделна личност, спечелила тяхното съпричастие. С няколко думи мога да изпълня това желание. При Бир Хилу Абд ел Дарак си взе сбогом с нас и това стана в изключително сърдечна форма, защото знаехме, че сбогуването е за цял живот. Той взе половината от златото. Всъщност според законите на пустинята можеше да предяви претенции за цялото съкровище, тъй като бе намерено в обсега на властта на бени лам. Но той съвсем правилно отбеляза, че е нямало да види и един пиастър, ако не е бил споходен от мисълта да ни придружи донякъде с почетен ескорт. Другата половина беше присъдена на хаддедихните и тя имаше толкова висока стойност, че оттук нататък с право можеха да бъдат причислявани към най-богатите племена на Джезирех. За аскерите на персиеца, както вече споменах, бе помислено достатъчно по друг начин.
На мястото, където меканците бяха погребали слепия мюнеджи, смятайки го за мъртъв, персиецът и графът се разделиха с нас — първият, за да се върне в Мешхед Али, вторият, за да поеме през Багдад и Керманшах пътя за Техеран. Двамата стигнаха благополучно своята цел. За Кхутаб ага мога да кажа, че поддържаме оживена кореспонденция. Той е много щастлив и се радва на високо уважение по свещените места на Шиа. Използва влиянието и възможностите си в духа на онази любов, която му бе открита в миг на смъртна опасност, и за която се превърна на думи и дела в ревностен апостол.
Граф Вернилов беше отново назначен и възстановен от шах Наср-ед Дин във всички служби и постове, които бе заемал преди години. Той работи още няколко години за благото на народа, на когото той, прокуденият от своето отечество, бе отдал своята любов. А когато се спомина, беше искрено оплакан от владетеля и цялата страна.
Аюн ер Рафик преживя дълго време на управление, което един познавач на историята на Мека би нарекъл голяма рядкост. Той седя двайсет и три години на шерифския трон и почина през 1905 година. Събитията, разказани в тази книга, му бяха отворили очите за празноглавието и покварата на меканското «отбрано общество» и му бяха дали в ръката оръжия, с които успешно да се справя с машинациите на своите противници. Към Високата порта също се прояви като мъдър държавник. Привидно се съгласяваше с всички нейни изисквания, но в действителност и на косъм не отстъпваше от своята позиция и власт. Както навремето бе излязъл победител срещу Осман паша, така запази безспорно превъзходството и пред неговия приемник. Но ако може да се вярва на вестникарските репортажи, той го използваше не за лична изгода, а в интерес на Хеджас.
А Халеф и неговите хаддедихни?… Когато стигнахме близо до Ефрат, напред бяха изпратени двама хаддедихни като бързи вестители, които трябваше да осведомят за нашето пристигане. Бяхме посрещнати с ликуващо въодушевление от цялото племе. Сега според бедуинския обичай нашето благополучно завръщане би трябвало да бъде отпразнувано с поредица тържествени игри и победни пиршества, но за чест на хаддедихните трябва да кажа, че този път те изобщо не помислиха за тези неща. Вместо това Халеф събра всички и по свойствения си безподобен маниер им разказа за забележителния хадж, донесъл толкова необикновени преживелици. И кой можеше да го упрекне, че за този разказ му бяха потребни не една и две вечери? Едва ли също подлежи на съмнение фактът, че се радваше на един отзивчив и внимателен кръг от слушатели, които следяха думите му с напрежение и затаен дъх. А когато започна да разказва историята на мюнеджията, сякаш откровение от друг свят изпълни с трепет техните души. И ги заля вълна от непознати досега чувства, които приеха облика на сериозни, святи намерения, когато пред духовните им очи възникнаха разтърсващите картини, даващи представа за една тъмна, неизследвана територия на душевните състояния, чието пълно разбулване и разбиране ни се открива едва в Смъртния час, когато душата ни застане трепереща и плаха.
130
Свещен Коран, сура 82, «Разцепването». Сурата се състои от деветнадесет аета и е спусната в Мека. (Б. а.)