— Значи решението на загадката трябва да се търси между килимчетата? Но къде?
Решението не остави дълго да го чакаме. Едно място по края беше на пипане сякаш малко по-дебело от областта в съседство. След кратко търсене намерих шева, съединяващ двата ръба, и го разпорих с острия си нож. Мушнах ръка в така възникналия джоб и… пръстите ми напипаха малко пакетче книжа Надавайки възклик на радост, измъкнах ръката с пакетчето, а Халеф се наведе напрегнато към мен с факлата в ръка.
Най-горният лист беше разписка на шахската банка в Техеран относно депозираното там състояние на граф Вернилов, следваха няколко банкноти от същата банка със значителна стойност, общият сбор на които даваше точната сума, посочена в разписката, и накрая открих пет изрезки от персийски вестници. Всички те се отнасяха, както с един бегъл поглед установих, за тайнственото изчезване на граф Вернилов и съдържаха покана от шах-ин-шаха да се върне, ако изобщо още е жив.
Бях направил прегледа на книжата коленичил, но сега скочих, давайки воля на радостта си.
— Халеф, имаш ли представа какво държа в ръцете си? Но как ли ще знаеш! Та аз още не съм ти разправил историята на мюнеджията. Сега притежавам състоянието, което му е било откраднато, и доказателството, че Гхани преди години е извършил това мерзко престъпление.
Халеф облещи очи.
— Гхани… извършил престъпление спрямо мюнеджията? Откраднал му е състоянието?
— Естествено! Че кой друг? Сега нямам време да ти обяснявам всичко, но след онова, което вече сме преживели с него, няма защо да се чудиш на това ново откритие!
— Действително не. И все пак, сихди, не мога да проумея как един мъж, представящ се за «любимец на великия шериф», може от друга страна да бъде толкова изпечен капъсъзин.
— Това те учудва? Мен не! Гхани тепърва трябва да представи доказателство, че действително е любимец на великия шериф. Аз не му вярвам, защото се съмнявам, че един благородно мислещ мъж, за какъвто безусловно смятам властелина на Мека, не би различил отдавна недостойността на човек като Гхани.
— Гхани, Гхани! Мрежата се стяга все по-здраво около главата ти. Благодаря на Аллах, че не съм аз дуббане [58], която се е хванала в нея — После прибави с внезапен изблик на гняв: — Ея Гхани! Абид ел Асуам! (Тоя мошеник!) Тоя идолопоклонник! Дето мами хората с привидната си святост и използва местата и предметите, които истинските вярващи смятат за свещени, само за да прикрива с тях безчинствата си! Ако го имах сега тука тоя барас ел башар [59], щях с истинско блаженство да го обработвам с юмруци, додето душата му замяза на някой негоден дарабукка [60] с голяма дупка на кожата… Какво дириш още, сихди?
Слушах приказките на хаджията с половин ухо. Беше ме споходила мисълта дали и двата червени килима не служат като скривалища за имането на Гхани. Бен Нур не беше дал някакво указание за тях, наистина, но може би защото нямаха отношение към мюнеджията. И сега се сетих колко настойчиво си бе искал Абадилах тогава в пустинята своето молитвено килимче, в което беше увил плячката си. Дали не беше скрил в него значителната сума пари, която според думите на персиеца беше спечелил благодарение на мюнеджията в Мешхед Али? Възможно! Дори много вероятно! В такъв случай щеше да му е привичка да използва молитвени килимчета като «каса» и аз можех да се надявам, че и в застелките с червен цвят ще намеря «парасъ», както би се изразил Халеф. Същевременно ми се натрапи нова мисъл. Гхани често е идвал тук. С каква цел? Да не би само заради синия килим? В този Бейт ес Сала [61] трябваше да има и други неща, за които сега още нищо не знаех.
Тъкмо се канех да сложа синия килим, след като напразно го бях изследвал за други джобове, на мястото му, когато нещо привлече вниманието ми. Халеф беше приближил, за да ми свети. Светлината на факлата падаше върху мраморния под и на него се открои дълга цепнатина. Изглеждаше така, сякаш двете съседни мраморни плочи вече не бяха здраво свързани. Взех факлата от ръката на Халеф и огледах въпросното място. За мое удивление забелязах, че в двата края цепнатината продължава под прав ъгъл, следователно се касаеше за свободно поставена плоча. В мен се породи подозрение. Какво ли, ако тази плоча прикриваше входа на някое подземно помещение? Трябваше да добия сигурност и ето защо почуках с дръжката на моя боун найф [62] на различни места по пода. Тонът навсякъде беше еднакъв, само на споменатото място звучеше кухо. Следователно правилно бях предположил и вероятно се намирах над входа на зимник. Но как се отстраняваше тежката плоча с площ около един квадратен метър? Продължих да търся и забелязах, че на съседната плоча има едно място като откъртено от твърд предмет. Мушнах здравото, нечупливо острие на ножа на същото място и натиснах. Плочата се повдигна малко, така че можах да си помогна с ръка и без по-нататъшни затруднения напълно да я вдигна, макар да притежаваше значително тегло. Сложих я до възникналата дупка, която мрачно и зловещо зейна към нас. Когато осветих надолу с факлата, докъдето стигна ръката ми, установих, че се касае не за стълбище, а за една отвесно водеща в дълбочина тясна шахта. Но очевидно не беше трудно да се слезе, защото, докъдето можех да видя, по едната стена на определени промеждутъци бяха вбити железни скоби, така че ръце и крака имаха достатъчна опора при слизането. Халеф ме погледна очаквателно в лицето.