Твърдо реших да не се връщам в Павилиона на молитвата, преди да съм разбрал къде излиза каменното стълбище. Ето защо извиках Халеф и запалих втората восъчна факла, тъй като първата вече беше употребена. Върнахме се в тайния проход и тъкмо поискахме да затворим вратата отвътре, когато видях на земята да светлее нещо бяло. Преди туй ми беше убягнало, защото факлата не пръскаше достатъчно светлина, но сега дневната светлина нахлуваше вътре и ярко осветяваше излаза на галерията. Надигнах нещото. Беше парче хартия и от едната й страна беше написана бележка, състояща се само от едно изречение, но това изречение съдържаше една дума, която почти ме накара да замръзна от удивление.
Читателите на моя том «През пустинята» сигурно ще си спомнят, че по онова време, когато бях принуден да бягам от Мека, навестихме една пещера, известна само на предводителите на атеибехите. Под «навестихме» имам предвид дъщерята на Малек, Халеф, себе си и пленения Абу Сейф. Пещерата се казваше Атафрах и «Атафрах» гласеше думата, в която сега се взирах с такова невярващо удивление и слисване, че Халеф ме сръга в ребрата и учудено попита:
— Ама какво има, сихди? Какво е писано на бележката?
— Ето, виж сам и после ми кажи дали правилно съм го прочел!
Халеф взе бележката от ръката ми и прочете на глас съдържанието й:
«Ела утре в пещерата Атафрах!»
После отпусна смаяно ръката с бележката и каза след една пауза на безмълвно удивление:
— Вярно е, сихди. Съвсем ясно е написано. Машаллах! И още един път машаллах! Дали става въпрос за нашата пещера, в която бяхме преди дванайсет години?
— Как може още да питаш? Аз съм убеден в това и сега знам, че е трябвало да намерим не само състоянието на мюнеджията, но и тази бележка. Ела с мен! Трябва да се върнем и веднага да последваме Гхани.
— Как? — запита хаджията удивено. — Не искаш ли преди туй да проследим стълбището до края му?
— Днес нямаме време за това. Имам сигурното усещане, че при пещерата Атафрах ще узнаем нещо по-важно, отколкото ако се ровим тук под земята като хулдат. [63]
— Само че ще идем твърде късно. Гхани е толкова далеч пред нас, че не можем да наваксаме преднината му.
Хвърлих един поглед на часовника си.
— Ние тръгнахме от къщи малко след потеглянето на Гхани и сме тук едва от час. Той следователно има преднина от може би час и половина. Сега трябва да вземеш предвид, че очевидно се касае за някаква работа от голяма секретност. Той следователно няма да тръгне към мястото по прав, а по обиколен път. Предполагам дори, че е напуснал града не през портата за Джидда, а от противоположната посока, и че за да не бие на очи, не е показал голяма бързина. Ние, напротив, можем да напрегнем животните си и освен това ще се придържаме към правата линия, така че бихме могли да го настигнем и даже изпреварим.
— Сихди, ти си прав и аз отново съзнавам, че дълготата на твоя разсъдък не е чак толкова лоша.
Затворихме грижливо вратата след себе си и поехме обратно толкова бързо, колкото пътят позволяваше. През главата ми минаваха всевъзможни мисли. Кой беше този, с когото Гхани се намираше в тайна връзка и от когото по обходни пътища през подземния проход получаваше съобщения? Защото след всичко досегашно ми беше ясно, че той посрещаше куриера не в къщата си, а вън сред руините. Към племето на атеибехите ли принадлежеше? Всъщност би трябвало така да приема, защото сметнах за изключено, че те ще открият на някой външен човек пещерата Атафрах. Кого касаеше по-нататък ездата на Гхани и срещата в пещерата? За нас ли се отнасяше или за някой друг? Че Абадилах не се бе отказал от отмъщението си, се разбираше от само себе си. От друга страна, ако се касаеше само за нас, в самата Мека щяха да се намерят достатъчно послушни оръдия за неговите отмъстителни планове, така че не му се налагаше да излиза специално от града. Както и да въртях и сучех нещата, можех да градя само вероятности, не твърдения.
Не по-иначе ми вървеше със странното предсказание на мюнеджията, което по толкова неочакван начин започна да се изпълнява. Що за сила беше тази, която говореше чрез мюнеджията и разкриваше неща, за които той самият понятие си нямаше? Що се касае до парите на бившия руски професор и подземния проход, предсказанието на мюнеджията не ми беше толкова непонятно. Но как стояха нещата с бележката? Трябваше ли и нея да впиша в сметката на тайнствената сила? Можеше ли тази душевна сила да надзърта в бъдещето и отнапред да знае, че в определено време, да, в определен час на пътя ми ще лежи бележка, която съдържа нещо важно за мен?