Нямах време да развия по-нататък тези мисли. Това, което сега чувах, изискваше нераздвоеното ми внимание «Който притежава властта, притежава и правото!», бе казал Гхани. Шейхът нададе къс, подигравателен смях и рече:
— Който притежава властта, казваш? Да не би ти да я имаш?
— Все още не, но скоро ще я имам, и ти трябва да ми помогнеш.
— Ами ако не искам? Ако не искам да си занеса кожата на пазара заради теб?
Гхани скочи разгневено и тупна с крак.
— Длъжен си да искаш! Не забравяй, че си мой сихр [68], и само една дума ще ми коства пашата да насъска аскерите си срещу вас.
По чертите на шейха плъзна злостна усмивка, когато отвърна:
— Ами кажи я, де! Много бих желал да видя физиономията на меканците, когато узнаят, че видният и благочестив Абадилах е хаму [69] на опасния Ахмед Гхалиб. Впрочем пашата си има други и по-важни работи, отколкото да пуска потери подир нас. Тоя лов ще му донесе малко. Но защо трябва да се смразяваме? Каква полза ще имаш от това? Седни и позволи спокойно да говоря с теб! Досега ти още не си се разкайвал, че си ми дал дъщеря си за жена. Ха-ха, само да го знаеха меканците! Навремето дяволски хитро скроихме нещата. Ти уж отведе дъщеря си в Египет, за да я омъжиш там, а в действителност я доведе в дуара на себидите. Това беше най-доходната сделка, която някога е била сключвана. Защо трябва сега от един път да се разтури?
Гхани колебливо се отпусна отново на прежното си място и рече кисело:
— Ти самият започна, като каза, че не искаш да ми помогнеш.
— Казах ли, че не искам? Аз само намекнах за това. Работата е твърде опасна.
— Работата хич не е опасна — увери с жар Гхани. — Аз още преди споделих с теб, че съм спечелил шейх ел улема [70] и известен брой влиятелни мударрис. [71]
Освен това притежавам голям авторитет сред народа. А що се отнася до пашата, той няма да може нищо да предприеме срещу мен, след като веднъж бъде поставен пред свършен факт.
— Да, след като…! Но докато стигнем дотам, много мои храбри воини ще са заплатили с живота си.
— Нито един няма да заплати с живота си, нито един-едничък! Аз притежавам едно средство, което почти без бой ще ти достави крепостта Джияд в ръцете.
— Крепостта Джияд? Без бой? Ти се майтапиш!
— Не се майтапя. Първоначално смятах да говоря за това с теб едва след като сме се споразумели, но ти ме принуждаваш да ти разкрия тайната си още сега.
— Тайната ти? Става въпрос за някаква тайна? Правиш ме любопитен.
— Да, това е една дълго пазена тайна и аз съм единственият, който я знае. Тя е свързана с подземния проход, който води от моята къща до недрата на Джбел Абу Кубе и единият край на който излиза в руините, където получавам твоите известия.
— Казваш, единият край. Нима проходът има и друг?
— Да, и тъкмо това е моята тайна, която грижливо съм крил от всички, дори от теб. Ето защо никой крак, освен моя, не биваше да пристъпи в ходника. Не исках да имам довереник, който би могъл да използва това познание за свои цели. С други думи, ходникът не води само до руините, а по-високо, много по-високо. Той излиза в едно подземие на крепостта Джияд.
Сега шейхът беше този, който скочи с всички признаци на възбуда.
— Машаллах! Истината ли казваш?
— Казвам я. Излазът на прохода е затворен с един каменен блок, който се отстранява с помощта на един прост механизъм. От другата страна човек се озовава в едно подземие, а оттам много лесно може да се проникне във вътрешността на крепостта. Аз лично съм се убедил в това и съм стигал незабелязано до крепостния двор, но после трябваше да се оттегля заради постовете, които постоянно пазят там. Сега вярваш ли, че средството ми е отлично?
Не е необходимо да казвам, че аз слушах думите на Гхани с не по-малко напрежение от шейха, макар да бях очаквал нещо подобно. Халеф ме сръга с лакът. С това искаше да даде израз на своето учудване, защото близостта на враговете изключваше друг вид на споделяне на чувствата. Най-възбуден се показваше шейхът. Той направи няколко «тегела» напред-назад с големи крачки и спря после пред Гхани.