— Ефенди, не беше ли ужасно? Колко ми е жал за клетия човек! Как ли трябва да е била привързана душата му към Гхани, за да се срине от разбулването на неговата недостойност в най-дълбоката бездна на отчаянието! Как бих желал да му помогна, да го накарам с любов, само с любов, да забрави най-голямото разочарование в своя живот. Ала аз самият съм още толкова неопитен в това изкуство, още съм новак. Ефенди, говори с него, докажи му…!
— Сега още не е време. Неговата душа е още твърде наранена и съкрушена. В човешкия живот има положения — мюнеджията сега се намира в такова, — в които болката е разровила и набраздила душата до нейните най-съкровени дълбини. Всяка намеса, колкото и да е доброжелателна, ще подейства само като досадна натрапчивост.
— Но не би ли могъл поне… — поде персиецът отново, ала бе прекъснат от Халеф.
— По-добре се задоволи с това, което казва моят сихди! Аз го разбирам. Душата на мюнеджията сега прилича на празна сакибе ел балах# с голяма дупка на дъното. Колкото и хубави фурми да слагаш в нея, все ще изпадат отдолу. Дай на сихдито време да закърпи дупката! Той ще го стори, о, Кхутаб ага, можеш да разчиташ на това. Много добре си го познавам.
Със забавния си опит да уреди нещата, дребничкият чудак беше нацелил главата на гвоздея. Е, в случая не вярваше повече, отколкото можех да обещая. Аз самият не бях наясно в момента как да я подхвана тая работа със закърпването на дупката на торбата за фурми.
Сега и шейхът на бени лам се обърна с въпрос към мен:
— Ефенди, не мислиш ли, че на слепеца може да навреди бушуващото в душата му вълнение? Ще ми бъде много жално, наистина, ако стане плячка на смъртта, след като на два пъти е бил спасен по толкова удивителен начин.
— Успокой се, о, шейх! Точно защото на два пъти е устоял на смъртта, удостоверява, че тялото му е достатъчно силно да преодолее и днешната опасност. Не мога да ти го докажа, но един вътрешен глас ми подсказва, че ще отведем мюнеджията здрав и читав до Мека. А моите предчувствия рядко са ме лъгали.
Междувременно нощта беше настъпила. Изядохме вечерята си, състояща се от къс овнешко и шепа фурми за десерт. После направих кратко посещение на мюнеджията. Заварих го потънал в дълбокия сън на изтощението. След като бях уредил всичко необходимо за удобството му, аз също потърсих почивката. Асил Бен Рих, когото в последно време малко бях пренебрегнал, ме поздрави с радостно пръхтене. Прошепнах му обичайната сура в ухото и използвайки врата му за възглавница, скоро и аз потънах в обятията на бога на съня…
Събудих се от странно чувство — някой сякаш ме беше помилвал по лицето. Още полусънен, посегнах и улових една ръка, която принадлежеше на мюнеджията, както различих при опита си да пронижа мрака с очи. Според положението на звездите беше около един час преди полунощ. Как беше намерил пътя до мен през редиците спящи? Старецът не ми остави време за мислене. Хвана здраво ръката ми и ме помоли тихо — не с гласа на Бен Нур, както бях очаквал, а със собствения си — да го изведа от бивака. Изпълних волята му, без дума да кажа, като го отведох толкова далеч, че никой не можеше да чуе оттам гласовете ни. Проснах на пясъка завивката си, която бях взел за тази цел, и седнахме. Слепецът отново ме улови за ръката. Дълго време не проговори. Само неговото ускорено, ясно доловимо дишане нарушаваше тишината на нощта. Най-сетне попита с особен, тревожно треперещ глас, какъвто никога не бях чувал от него:
— Ефенди, кое време е сега?
— След един час ще стане полунощ.
Мюнеджията помълча, сякаш трябваше първо да асимилира съдържанието на думите ми. После отговори колебливо:
— Значи след един час… ще настъпи новият ден!… Ох, да можеше… и за мен… да изгрее… слънцето… още веднъж… само още… един-единствен път…!
Отново замълча, този път за по-дълго време.
Добре знаех кое слънце има предвид, но не казах нищо. Но той, изглежда, и не очакваше отговор, защото продължи:
— Ефенди… моля те… в името на Аллах… не ме изоставяй…! Сега по целия широк свят… си нямам никого… освен теб… единствено теб…!
Невъзможно ми е да опиша настроението, в което се намирах. Над мен — небето със своите бляскави звезди, около мен — възнасящата тишина на пустинята, до мен — този беден, безпределно нещастен човек… Не бях в състояние да говоря. В отговор само стиснах ръката на слепеца.
— Ефенди… благодаря ти… благодаря ти… толкова много… о, толкова много!
После поднесе ръката ми до устните си — така бързо, че не успях да попреча, и я целуна. Колко много трябва да бе изтърпял този човек, колко много трябва да е жадувал за обич, за да му подейства едно просто ръкостискане толкова благотворно. В този миг се зарекох: ако трябва и живота си ще заложа, но ще отгърна булото на тайната, в чийто център стоеше Гхани, и ще върна на слепеца неговия душевен мир. Вярно, засега вървях само пипнешком в мрака, но се надявах да получа някое насочващо указание от мюнеджията. По тази причина му казах: